Гийом Мюссо - И след това…

За да провери как действа системата, той сне слушалката на стационарния си телефон върху бюрото и набра номера на мобилния. Както можеше да се очаква, той се включи без никакъв шум.

— Това е невероятно — призна той. — И откъде сте научили всичко това?

— От едно женско списание — обяви Аби. — Имаше интересна статия: десет безпогрешни трика да следите вашия спътник в живота, за да знаете дали ви мами.

Болницата в Питсфийлд

Отделение за реанимация

Един часа сутринта

— Ето, доктор Гудрич, тук е.

— Много добре.

Клер Джулиани направи крачка назад. Тя бе силно впечатлена от присъствието на този толкова прочут лекар, пристигнал чак от Ню Йорк, за да види нейния пациент.

— Добре, оставям ви за малко. Не се колебайте да ме повикате, ако имате нужда от нещо.

— Благодаря, доктор Джулиани.

Гарет отвори вратата и влезе в интензивното.

То представляваше доста безлична стая, осветена само от малка дежурна лампичка, която разпръскваше меката си светлина над леглото. В дъното грубовато бюро, боядисано в студено бяло, бе поставено в съседство с умивалник от неръждаем метал. В цялото помещение отекваше характерното писукане на екрана, отразяващ сърдечния ритъм, както и хъркането на огромния апарат за изкуствено дишане, който шумно изпращаше порции въздух към тръбата за интубация.

Гарет се приближи към леглото и се наведе над Бен. Медицинските сестри бяха дръпнали нагоре чаршафите и пъхнали в тях одеяло, за да избегнат хипотермията. Неподвижно като порцеланова статуя, детето изглеждаше миниатюрно, напълно удавено сред пространството на огромното легло. Многобройните следи от подкожни кръвоизливи по лицето и около него още повече подсилваха впечатлението за крехкост. Няколко тръбички се спускаха покрай ръцете му откъм флаконите за венозно преливане, окачени на метална стойка.

По навик Гарет се приближи до екрана на монитора, за да прецени стойностите на сърдечния пулс и кръвното налягане. Сетне прегледа автоматичната система за инжектиране, настроена да вкарва в организма неголеми дози морфин на равни промеждутъци.

Познаваше наизуст подобни помещения, но всеки път, когато влизаше в някое интензивно, усещаше някаква емпатия, съпроводена с необяснимо вълнение, надигащо се в гърдите му. Разменил бе няколко думи с младата жена, доктор Джулиани, която изпитваше такава неувереност в своите възможности. Въпреки това обаче тя си бе свършила отлично работата. Хлапето бе лекувано съвършено точно. Не би и могло да се направи нещо повече. Сега не оставаше нищо друго, освен да се чака.

Ако Гарет се бе понесъл насам, то бе единствено по молба на Натан. Адвокатът му бе разказал за инцидента, който бе предизвикал, но лекарят не му бе повярвал и думичка. Натан много бе настоявал Гарет да се увери, че за детето са положени възможно най-добрите грижи и за да получи компетентно мнение на разбираем език. Не бе прибавил нищо друго, но Гудрич прекрасно бе разбрал истинския смисъл на искането му: Натан желаеше да знае дали дните на Бен Грийнфийлд са преброени.

Гарет извърна глава към стъклената врата, за да се увери, че никой не го гледа. Тогава угаси дежурната лампичка, която блестеше над леглото. За свое голямо облекчение не различи никакъв ореол от бяла светлина над главата на детето.

Бен може би нямаше да се събуди след десетина минути, но във всеки случай нямаше да умре.

Гарет реши да опита и още нещо. Нещо, което правеше твърде рядко.

Приближи полека ръцете си към лицето на Бен…

Никога не бе споменавал за тази си способност пред Натан. Бе нещо особено, което все още не владееше изцяло. Не бе истинско качество, нито дарба. Просто допълнително умение, което Вестителите можеха да придобият с времето. Нещо, което наистина бе трудно да се определи. Една малка вратичка, която се открехваше за миг в съзнанието му, някакъв проблясък, бърз и внезапен като светкавица. Понякога бе съпроводено и от болка, сякаш тялото му за миг се изпразваше от цялата си енергия, но то бе само за частица от секундата. Миг по-късно всичко отново бе нормално.

Но за да се получи, трябваше да има допир.

Ръцете на Гудрич вече бяха само на няколко милиметра от лицето на Бен.

Дълго време лекарят не бе осъзнал тази си способност. Дори и днес тя невинаги проработваше. Но понякога „надникваше в бъдещето“, успяваше да отвори вратата и знаеше какво ще последва. Виждаше го и това бе всичко, напук на всякакви разумни обяснения. Нещо като предчувствие.