Стивен Кинг - Институтът

Люк: „Защо плачеш, Калиша?“

Тя му отговори мислено, а после го изрече и на глас заради Тим.

– Защото всичко е толкова красиво. Дори в тъмното. Такава красота. Иска ми се само Ейвъри да беше тук и да я види.

Докато зората още само загатваше за себе си на източния хоризонт, Тим зави на юг по магистрала № 77. Момчето Ники беше заело мястото на Калиша на предната седалка. Люк беше отишъл отзад с нея и сега четиримата се бяха сгушили един в друг като кученца и спяха дълбоко. Ники май също спеше, с глава потупваща върху стъклото всеки път, когато пикапът минеше през неравност... а неравности имаше много.

След като видя табелата, съобщаваща, че Милинокет се намира на осемдесет километра, Тим погледна мобилния си телефон и видя, че има две чертички обхват и девет процента батерия. Обади се на Уенди, която вдигна на първото позвъняване. Попита го дали е добре. Той отговори, че е добре. Тя го попита как е Люк.

– Добре е. Спи. Водя още четири деца. Имаше и други – не знам колко, доста, – но те са мъртви.

– Мъртви? Господи, Тим, какво стана?

– Сега не мога да ти кажа. Ще ти обясня после и може дори да ми повярваш, но в момента се намирам в някакъв пущинак, имам не повече от трийсет долара в портфейла, а не смея да използвам кредитните си карти. Там, където бяхме, цари пълна разруха и не ми се рискува да оставя следа. Освен това съм адски уморен. Пикапът има още половин резервоар гориво, но лично аз карам вече на изпарения. Много се оплаквам, нали?

– Какво... има ли...

– Уенди, връзката прекъсва. Ако ме чуваш, ще ти се обадя пак. Обичам те.

Тим не знаеше дали е чула последните му думи, нито какво ли е помислила за тях. За пръв път ѝ го казваше. Изключи телефона и го остави между седалките до пистолета на Таг Фарадей. Всичко, случило се в Дюпрей, му се струваше преживяно много отдавна, сякаш от друг човек. Сега най-важното бяха децата и какво да прави с тях.

Също така, дали не ги преследваха.

– Хей, Тим.

Той погледна Ники.

– Мислех, че спиш.

– Не, просто размишлявах. Може ли да ти кажа нещо?

– Разбира се. Говори ми. За да не заспя.

– Исках да ти благодаря. Не бих казал, че си ми върнал вярата в човечеството, но фактът, че дойде с Люки... за това е нужна голяма смелост.

– Малкият, да не би да ми четеш мислите?

Ник поклати глава.

– В момента не мога. Мисля, че не бих могъл да преместя дори някоя от опаковките от десертчета на пода, а това ми беше коронният номер. Ако бях свързан с тях... – той кимна към спящите отзад деца, – тогава щеше да е различно. Поне за известно време.

– Мислиш ли, че дарбата ти ще отслабне? Като преди ли ще стане?

– Не знам. А и не ме интересува. Никога не ме е интересувало. Интересувах се от футбол и хокей. – Погледна Тим. – Човече, торбичките под очите ти са направо дисаги.

– Да, бих дремнал – призна Тим. Да, например за дванайсет часа. Спомни си неволно за окаяния мотел на Норбърт Холистър, където телевизорът не работеше и където гъмжеше от хлебарки. – Подозирам, че има малки мотели, където няма да задават въпроси, ако им бутна малко пари в брой, но за жалост парите в момента са проблем.

Ники се усмихна и Тим видя в какъв хубав млад мъж ще се превърне – ако Бог беше милостив – след няколко години.

– С приятелите ми май можем да ти помогнем с финансовото затруднение. Не съм съвсем сигурен, но вероятно ще успеем. Има ли достатъчно бензин, за да стигнем до следващия град?

– Да.

– Тогава спри там – каза Ники и отново отпусна глава на прозореца.

Малко преди клонът на банка „Сиймънс Тръст“ в Милинокет да отвори в девет сутринта, касиерката Сандра Робишо повика управителя от кабинета му и му каза: – Имаме проблем. Вижте това.

Тя седна пред монитора, на който вървеше запис от охранителната камера на банкомата. Брайън Стиърнс седна до нея. Камерата се включваше само когато някой използваше банкомата, а в малкото северно градче в Мейн това обикновено означаваше, че не се включва по цяла нощ и се пробужда за първите си клиенти към шест часа. Часовникът на екрана показваше, че гледат кадри от 5:18. Стиърнс видя как петима души отиват при банкомата. Четирима от тях бяха вдигнали блузите си над устите и носовете като бандити от стар уестърн. Петият имаше рекламна бейзболна шапка, нахлупена ниско над очите. Стиърнс прочете надписа върху нея: ХАРТИЕНА ПРОМИШЛЕНОСТ МЕЙН.

– Приличат ми на деца!

Сандра кимна.

– Освен ако не са джуджета, което ми се струва малко вероятно. Гледайте сега, господин Стиърнс.