Стивен Кинг - Институтът

Първата ѝ мисъл беше, че другите все пак са успели да се измъкнат, може би от другия край на тунела, защото стояха на площадката: Ейвъри, Айрис, Хал, Лен, Джими, Дона и всички деца от Отделение А. Тогава осъзна, че всъщност не ги вижда. Това бяха проекции. Аватари. Както и огромният телефон, около който стояха в кръг. Той трябваше да е смазал батута и мрежата за бадминтон, но те си бяха непокътнати, а оградата се виждаше не просто зад големия телефон, а през него.

И тогава и децата, и телефонът изчезнаха. Калиша усети, че подът отново се надига и че този път няма да се спусне обратно. Виждаше и бавно разрастващата се цепнатина между салона и края на площадката. Засега беше широка само двайсетина сантиметра, но се увеличаваше. Наложи ѝ се да направи малък скок, за да излезе навън, все едно скачаше от предпоследното стъпало на стълбище.

– Хайде! – извика на другите. – Побързайте! Докато още можете да излезете!

Стакхаус чу писъци от покрива на административната сграда и стрелбата оттам замлъкна. Обърна се и видя нещо, което в първия момент не можа да осмисли. Предната половина се издигаше. Силуетът на олюляваща се фигура на покрива се открояваше на лунната светлина с разперени ръце в опит да запази равновесие. Трябва да беше Гладис.

„Не е възможно“, помисли си той.

Но се случваше. Предната половина се издигна по-високо, скърцаща и пукаща при раздялата си със земята. Затули луната, после се наклони като носа на огромен тромав хеликоптер. Гладис полетя. Стакхаус чу писъка ѝ, докато изчезваше сред сенките. На покрива на административната сграда Зик и доктор Ричардсън хвърлиха оръжията и се свиха до парапета, вперили очи в нещо, излязло като от сън: сграда, която бавно се издигаше в небето и пръскаше стъкла и парчета тухли. Повлече със себе си и почти цялата ограда на площадката. Вода от спукани тръби се лееше от изкорубената ѝ долна част.

Автоматът за цигари изпадна през счупената врата на салона върху площадката. Джордж Айлс, зяпнал отдолу издигащата се в небето Предна половина, щеше да бъде премазан, ако Ники не го беше дръпнал назад.

Готвачът Дъг и възпитателят Чад излязоха от прикритието на дърветата с източени вратове, зяпнали усти и отпуснати в ръце оръжия. Вероятно мислеха, че всички в надупчения микробус са мъртви, но по-скоро бяха забравили напълно за него в изумлението си.

Сега Предната половина се намираше над покрива на административната сграда. Движеше се с величествената, тежка грация на боен кораб от XVIII век, тласкан от лек вятър. Изолация и жици, някои все още хвърлящи искри, висяха от нея като скъсана пъпна връв. Стърчащо парче тръба остърга вентилационната система. Зик Гърка и доктор Фелиша Ричардсън я видяха и хукнаха към капака, през който бяха излезли. Зик успя да стигне; доктор Ричардсън – не. Тя закри глава с ръце в жест едновременно инстинктивен и жалък.

Тогава тунелът – отслабен от дългогодишното нехайство и катастрофалното издигане на Предната половина – се срути и смаза деца, които вече умираха от натравяне с хлор и умствено претоварване. Останаха хванати за ръце в кръг до самия край и когато покривът падна върху тях, на Ейвъри Диксън му хрумна една последна мисъл, ясна и спокойна: „Колко хубаво беше да имам приятели“.

Тим не помнеше как е слязъл от микробуса. Изцяло беше зает с осмислянето на онова, което виждаха очите му: огромна сграда, носеща се във въздуха и преминаваща над по-малка сграда, която затули изцяло. Видя фигура на покрива на по-малкото здание да закрива глава с ръце. Тогава се разнесе приглушен шум от рухване някъде иззад тази невероятна, достойна за Дейвид Копърфийлд илюзия, издигна се огромен облак прах... и летящата сграда падна като камък.

Мощен трус разтърси земята и Тим залитна. Нямаше начин по-малката сграда – вероятно пълна с офиси – да поеме тежестта. Тя се пръсна навън и навсякъде се разхвърчаха дърво, цимент и стъкла. Вдигна се още прах, достатъчно, че да закрие луната. Алармата на автобуса (кой да предположи, че и училищните автобуси имат аларми?) се включи и зави като сирена. Човекът на покрива беше мъртъв, разбира се, а всеки, останал вътре в сградата, в момента представляваше пихтия.

– Тим! – Люк го сграбчи за ръката. – Тим! – Посочи към двамата мъже, които бяха излезли от гората. Единият зяпаше руините, но другият вдигаше голям пистолет. Много бавно, сякаш насън.

Тим вдигна своя пистолет, много по-бързо.

– Спрете! Свалете оръжието.