Стивен Кинг - Институтът

– Всичко това – каза слисано. – Всичко това заради едно избягало момче.

Тим го ритна леко в глезена.

– Не се разсейвай, тъпако. Как да изкарам децата оттук?

Стакхаус не отговори, нито мъжът, който твърдеше, че бил хранил децата. Другият, който приличаше на санитар с униформата си, се обади: – Ако ви кажа, ще ме освободите ли?

– Как се казваш?

– Чад, господине. Чад Грийнли.

– Е, Чад, зависи колко добро е предложението ти.

Последните оцелели от Института не спираха да се прегръщат. Люк имаше чувството, че може да ги прегръща и да остане в обятията им вечно, защото не беше очаквал, че ще ги види отново. За миг всичко, от което се нуждаеха, се намираше в кръга, в който се бяха сгушили на осеяната с отломки поляна. Нуждаеха се единствено един от друг. Светът и всичките му проблеми можеха да вървят на майната си.

„Ейвъри?“

Калиша: „Мъртъв е. Заедно с останалите. Загинаха, когато тунелът се срути върху тях“.

Ники: „Така е по-добре, Люк. Той нямаше да е същият. Нямаше да е на себе си. Онова, което направи, което направиха всички те... щеше да заличи същността му, както стана с другите“.

„А децата в Предната половина? Има ли оцелели? Ако има, трябва да...“

Отговори му Калиша, като поклати глава и му изпрати не думи, а образ: покойния Хари Крос от Селма, Алабама. Момчето, което беше умряло в столовата.

Люк хвана Ша за лактите. „Всички до един ли? Нима искаш да кажеш, че всички са умрели от гърчове преди сградата да се стовари върху тях?“

Той посочи останките от Предната половина.

– Мисля, че е станало, когато започна да се издига – каза Ники. – Когато Ейвъри вдигна големия телефон. – Щом стана ясно, че Люк не разбира напълно, добави: „Когато другите деца се включиха“.

– Децата отдалеч – поясни Джордж. – От другите Институти. Децата в Предната половина просто бяха прекалено... Не знам думата.

– Прекалено уязвими – каза Люк. – Това е думата. Били са уязвими. Все едно са им били проклетите болезнени инжекции.

Те кимнаха.

Хелън прошепна:

– Обзалагам се, че последното, което са видели, преди да умрат, са били точките. Не е ли ужасно?

Отговорът на Люк представляваше детински отказ да приеме истината, на която възрастните се усмихват цинично, а само другите деца могат да разберат напълно: „Не е честно! Не е честно!“

„Прав си – съгласиха се останалите. – Не е честно“.

Пуснаха се. Люк ги огледа един по един на лунната светлина: Хелън, Джордж, Ники... и Калиша. Спомни си деня, в който се запознаха, как седеше и се правеше, че пуши захарна цигара.

Джордж: „А сега какво, Люки?“

– Тим знае – отговори Люк и се надяваше, че е така.

Чад ги поведе покрай разрушените сгради. Стакхаус и готвачът Дъг се тътреха след него с наведени глави. Тим ги следваше с пистолет в ръка. Люк и приятелите му вървяха зад Тим. Щурците, заглушени временно от разрухата, отново пееха.

Чад спря в края на асфалтовия път, покрай който бяха паркирани пет-шест коли и три-четири пикапа, един зад друг. Сред тях имаше един средно голям микробус „Тойота“ с надпис отстрани „ХАРТИЕНА ПРОМИШЛЕНОСТ МЕЙН“. Той го посочи.

– Какво ще кажете, господине? Ще свърши ли работа?

Тим сметна, че ще свърши работа, поне за начало.

– Къде са ключовете?

– Това са служебни пикали, всички ги използват и винаги оставят ключовете под сенника.

– Люк – каза Тим. – Би ли отишъл да провериш?

Люк отиде; другите го последваха, сякаш не можеха да издържат да са разделени дори за минутка. Той отвори шофьорската врата и смъкна сенника. Нещо изпадна в ръката му. Ключовете.

– Добре – каза Тим. – Сега отворете задната врата и ако вътре има нещо, го извадете.

Високият на име Ник и ниският на име Джордж се заеха с тази задача, като изхвърляха гребла, мотики, кутия с инструменти и няколко торби с тор. През това време Стакхаус седна на тревата и опря глава върху коленете си. Това беше жест на пълно съкрушение, но на Тим не му стана жал. Той потупа Стакхаус по рамото и каза: – Тръгваме.

Стакхаус не вдигна глава.

– Къде? Момчето май спомена Дисниленд. – И се изсмя без капчица хумор.

– Не ти влиза в работата. Но ми е любопитно. Ти къде ще отидеш?

Стакхаус не отговори.

В задната част на служебния микробус нямаше седалки, така че децата насядаха на пода. Отпред седна Калиша. Люк седна на металния под между нея и Тим. Ники, Джордж и Хелън се скупчиха при задната врата и гледаха през двете малки прашни прозорчета света, който не бяха очаквали да видят отново.