Томас Харрис - Кари Мора

Феликс продължаваше да говори на терасата. Бенито цъкна с език към Антонио, който отпиваше от чая си, без да излиза от басейна. Антонио остави чашата и бързо се присъедини към него. Двамата отидоха зад съблекалните, където имаше скупчени керемиди и плочи за настилка.

— Помогни ми да вземем една плоча. Ще покрием с нея дупката, а после ти ще си продължиш работата — рече Бенито.

— Няма ли да се обадиш на Марко? — попита Антонио, поглеждайки към залива, където екипажът бе отворил бидон със стръв. Ято чайки и един пеликан следваха неотстъпно лодката.

Двамата отнесоха плочата и я поставиха върху отвора.

— Стой на площадката — заръча Бенито. — Недей да ходиш по тревата, за да не пропадне повече. А сега се връщай в басейна.

Старият градинар взе едно цвете в саксия и го сложи върху плочата. Тъкмо подсилваше пръст наоколо, когато чу зад себе си стъпките на Феликс.

— Какви, по дяволите, ги вършиш?

— Земята малко хлътна, та рекох да я заравня…

— Махни плочата да видя.

Дупката зейна отново, премрежена от коренища.

— Мамка му! — възкликна Феликс и извади мобилния си телефон. — Донеси ми една възглавница за шезлонг. Бързо.

След като коленичи върху възглавницата, за да не изцапа ленения си панталон, Феликс вкара телефона в отвора и направи снимка със светкавица.

— Покрий я пак и сложи цветето отгоре — каза.

— Както си беше преди? — попита Бенито.

Феликс прибра телефона и извади от джоба си друг скъп аксесоар — богато украсен автоматичен нож, за който бе платил 400 долара. Щракна острието и почисти с него един от ноктите си. После, без да откъсва поглед от Бенито, го прибра обратно в дръжката, а с другата си ръка протегна сгъната стодоларова банкнота.

— Silencio sobre esto, Viejo. Me entiendes ? 6 6 Мълчание за това, старче. Разбираш ли ме? (Исп.) — Б. пр.

Бенито изчака секунда, преди да вземе парите и да ги стисне в дланта си.

— Claro, senor . 7 7 Разбира се, господине (исп.). — Б. пр.

— Иди в градината отпред да помогнеш на останалите.

Антонио тъкмо вадеше индикаторна боя за течове от сандъчето с инструменти, когато Феликс го доближи.

— Събирай си нещата. Вече приключи за днес.

— Все още не съм открил теча.

— Събирай ги и изчезвай, казах. Ще те повикам пак, щом пак ми потрябваш.

Антонио изчака Феликс да се обърне, преди да си свали плавниците. Отдолу на стъпалото му бе татуировката — камбанка, окачена на рибарска кука, редом с кръвната му група. Той бързо си нахлузи обувките.

Вътре в къщата Кари бе пуснала голямото бяло какаду от клетката. То стоеше върху китката й и оглеждаше с интерес обеците на ушите й, когато на страничния вход се позвъни. Тя мина покрай драпираните мебели и музикалния автомат и отиде да отвори, все още носейки птицата. На прага стоеше Антонио.

— Слушай, Кари — рече той, като се озърна неспокойно. — Трябва да се махнеш оттук. Засега не прави нищо, преструвай се на сляпа и глуха, докато не те отпратят. Чуваш ли ме? Ако до края на деня не те уволнят, кажи, че трябва да отнесеш папагала, защото прахът му вреди. А щом се прибереш у дома, разболей се от грип и повече не се вясвай.

— Пипни го, мамче — изграчи птицата.

Феликс се появи забързано иззад къщата.

— Казах ли ти да си разкараш задника оттук?

— С тази уста ли целуваш майка си? — не му остана длъжен Антонио.

— Просто се омитай — заповяда Феликс и се отдалечи, ровейки съсредоточено в мобилния си телефон.

Пикапът на Антонио бе паркиран до буса на градинарите. Трима от тях събираха на купчина опадали палмови листа, а четвъртият косеше с тример около дългата алея за коли. Докато хвърляше оборудването си в багажника, видя Кари да стои на прага на къщата, с клетката за папагала в ръка. Тя се усмихна и му помаха за довиждане.

А в задния двор Феликс припряно набираше един номер на телефона си.

Когато Ханс-Петер Шнайдер и жълтоокият Боби Джо пристигнаха в къщата на Ескобар, завариха алеята блокирана от буса на градинарите, затова Боби Джо мина направо през моравата и цветните лехи до предната врата.

Пикапът на Боби Джо имаше повдигнато окачване, фалшиви ролбари от хромирана пластмаса и чифт гумени тестиси, висящи от теглича. Стикерът на задната му броня гласеше Ако знаех какво ще стане, щях сам да си бера памука.

— Здрасти, шефе — свали шапка Феликс, който бе излязъл да ги посрещне.

— Кой я откри? — Шнайдер вече крачеше към градината, гледаща към морето. Носеше ленени дрехи заради жегата и черни кожени сандали, в тон с каишката на часовника му.