Джо Хилл - Носферату

Тътенът и трясъците обезпокоиха Бинг. Беше непоносимо топло и нейде далече ечаха гръмотевици в деня, когато пистолетът за пирони изгърмя (така възприемаше той нещата — не когато застреля баща си, а когато пистолетът изгърмя). Баща му бе усетил дулото върху лявото си слепоочие и бе хвърлил кос поглед към стоящия до него Бинг. Отпи от бирата си, примлясна и каза: „Щях да се уплаша, ако смятах, че имаш достатъчно кураж“.

След като дръпна спусъка, Бинг приседна до дъртия и се заслуша в трополенето на дъжда по покрива на гаража. Джон Партридж се бе проснал на пода, единият му крак потрепваше, а петното от урина върху предната част на панталона му бавно се разрастваше. Бинг седя така, докато майка му не влезе в гаража и не се разпищя. После идеше нейният ред, макар и без пистолета за пирони.

Сега Бинг стоеше в двора и гледаше как облаците се надигат над църквата на хълма, в която майка му бе работила през последните дни от живота си… църквата, която бе посещавал всяка неделя още преди да е проходил и проговорил. Една от първите изречени от него думи бе „алуя“, защото му бе трудно да произнесе „алилуя“. Майка му години наред го бе наричала Алуя.

Никой вече не се молеше там. Пасторът Мичел бе избягал с омъжена жена, открадвайки църковните пари, а банката бе придобила собствеността върху имота. В неделните утрини в храма „Нова американска вяра“ се каеха единствено гълъбите, намерили убежище сред покривните греди. Напоследък Бинг се плашеше от това място… по-скоро от празнотата му. Втълпи си, че храмът изпитва омраза към него, задето е зарязал Бог, и че понякога се привежда напред, готов да изскочи от основите си, и се вторачва в него с прозорците си от цветно стъкло. Понякога, в дни като днешния, гората гъмжеше от бясно жужащи насекоми, въздухът трепереше от лепкавата жега, а църквата сякаш се надигаше застрашително.

Гръмотевица разтърси следобеда.

— Дъжд, дъжд, махай се — зашепна Бинг на себе си. — Ела друг ден.

Първата топла капка го плесна по челото. Последваха други капки, които блестяха ярко на косите слънчеви лъчи, спускащи се от зейналото синьо небе на запад. Дъждът бе топъл като кръв.

Пощата закъсня и Бинг, който се спотайваше под козирката над входната врата, се бе понамокрил. Изтича в пороя до пощенската кутия. Беше точно до нея, когато една гръмотевица проряза небето и падна с оглушителен трясък някъде зад църквата. Бинг изпищя, когато светът се обагри в синьо-бяла светлина. Беше сигурен, че ще изгори, докоснат от Божия пръст, заради това, че продупчи баща си с пистолета за пирони, и заради това, което направи после на майка си на кухненския под.

Имаше само сметка от компания за комунални услуги и брошура, рекламираща нов магазин за матраци, нищо друго.

Шест часа по-късно Бинг се събуди в леглото си от треперливия звук на цигулки и от песента на мъж, чийто глас бе гладък и мек като глазура на ванилова торта. Беше съименникът му Бинг Кросби. Господин Кросби мечтаеше за бяла Коледа, като тези, които той познаваше.

Бинг придърпа одеялата към брадичката си и се заслуша. Успя да долови нежното драскане на игла върху грамофонна плоча.

Измъкна се от леглото и закрачи плахо към вратата. Подът студенееше под босите му крака.

Родителите на Бинг танцуваха в хола. Баща му бе с гръб към него, носеше бежова униформа. Майка му бе положила глава върху рамото му, очите ѝ бяха затворени, устата — леко отворена, сякаш танцуваше насън.

Подаръците чакаха под нисичката, отрупана с гирлянди елха — три големи, зелени, очукани бутилки със севофлуран, които бяха украсени с алени панделки.

Родителите му бавно се завъртяха и тогава Бинг видя, че баща му носи противогаз, а майка му е гола. Тя наистина спеше. Стъпалата ѝ се влачеха по дюшемето. Баща му я държеше за талията, като облечените му в ръкавици длани лежаха върху извивката на белия ѝ задник — блед като луната, светещ с божествена светлина.

— Татко? — каза Бинг.

Баща му продължи да танцува, без да изпуска партньорката си.

— Слез долу, Бинг! — чу се дълбок, бумтящ глас, толкова мощен, че чашите в шкафа изтракаха.

Стреснат, Бинг залитна. Сърцето му за момент направи засечка. Иглата подскочи нагоре, после се сниши, за да възпроизведе края на песента. „Слез долу! Изглежда, че тази година Коледа е дошла по-рано, нали! Хо-хо-хо!“

На Бинг му се прииска да избяга в стаята си и да затръшне вратата. Прииска му се да покрие очите и ушите си, но не можа да събере нужната воля. Разтрепери се при мисълта, че трябва да пристъпи напред, но въпреки това краката му го понесоха покрай трите бутилки със севофлуран, покрай майка му и баща му, надолу по коридора, към входната врата. Тя се отвори още преди да е натиснал дръжката.