Скот Сиглър - Земно ядро

— Зависи как гледаш на нещата. Не е наред, ако много държиш на сегашната си теория за изгубения планински град Серо Чалтел.

— За какво става дума?

— Намериха нож в Юта.

Вероника зяпна. През последните седем години думата нож бе загубила традиционното си значение за нея. Сега тя я свързваше единствено с оръжията с форма на двоен полумесец, които откриваха около Серо Чалтел. Ножовете свидетелстваха за единствена по рода си култура, която вероятно бе господствала в южния край на Андите около 5000 г. пр.н.е.

— Това е невъзможно — каза Вероника.

— Стига, скъпа. Със сигурност съм те научил на по-добър научен поглед върху нещата.

— Сигурен ли си, че е същият? — Тя не вярваше на ушите си. Ножовете от Серо Чалтел бяха единствени по рода си в целия свят — майсторски изработени платинени остриета от времето, когато човечеството още се е опитвало да прави стрели с каменни върхове. За нея бе необяснимо това, че са открили такъв нож в Юта.

— В момента е в ръцете ми — каза Санджи.

Умът ѝ се опита да отхвърли значението на това откритие, да я предпази от неизбежното разочарование, но въпреки това въодушевлението ѝ растеше.

— Сигурно е фалшив или е взет оттук.

— Е, значи са го фалшифицирали през 1942-ра. През цялото време е бил в архивите на университета „Бригам Йънг“.

— Господи! — прошепна Вероника.

— Точно така очаквах да реагираш — засмя се Санджи.

— Намерени ли са йероглифи?

— Не знам — каза Санджи. — Знам само, че открихме ножа благодарение на един златотърсач. Смятаме, че районът вече се подготвя за мина.

Кръвта ѝ изстина и закипя едновременно. Миньори. Мразеше тази дума, мразеше това, което миньорите причиняваха на безценните археологически открития, да не говорим за непоправимите щети, които нанасяха на околната среда.

— Ще хвана следващия полет — каза тя. — Ще се обадя кога точно пристигам. Обичам те.

— И аз те обичам, Рони — отвърна Санджи и затвори.

Ножът на Санджи, заедно със собственото ѝ проучване, изведнъж можеше да се окаже археологическото откритие на века. А някакви мръсни алчни миньори можеха да провалят всичко.

„Ще я видим тази работа — помисли си Вероника. — Ще я видим“.

Конъл пристигна с хеликоптер. Площадката за кацане бе на 400 метра от лагера и достатъчно удобна.

Лагерът на „Земно ядро“ бе разположен на по-голяма площадка — почти плато, което бяха разширили и изравнили, за да има повече място. Бе оградена от полегати стени от зеленикав варовик. От въздуха лагерът приличаше на коркова тапа, която изхвърча от замръзнала кафяво-зелена вълна.

Конъл от години не бе стъпвал в минно поле. След смъртта на Кори ръководеше работата си от офиса си в Ренесанс Сентър. Този обект обаче бе твърде голям, просто дяволски важен, за да го остави на случайността. Бе наел най-добрия инженер в лицето на Мак Хендрикс. Мак можеше да ръководи работата както намери за добре, но Конъл трябваше да е тук, за да наблюдава, да наглежда и да има готовност да разреши всеки проблем, който можеше да застраши начинанието. Докато кацаха, перките на хеликоптера вдигнаха огромни облаци прах и пясък. Конъл слезе с носна кърпичка на уста и присви очи, за да се предпази от прашинките. В края на площадката в открит джип го чакаше Мак.

Хеликоптерът Отлетя и остави след себе си кълбести облаци прах.

Конъл някак се изненадваше, че Мак Хендрикс отговаря на американския стереотип за австралиец — рус, с квадратна челюст, широки плещи и бръчици около очите от много излагане на слънце и непрестанен смях. Усмивката му бе искрена и изглежда бе способен бързо да се приспособява във всякакво общество, независимо дали това налага официално облекло, или джинси.

— Здрасти, Къркланд — бодро каза Мак — Как мина полетът?

Конъл се намръщи, докато се опитваше да изплюе няколко прашинки.

— Щом съм пристигнал, значи — добре. — Хвърли куфарчето си и една брезентова чанта на задната седалка и се настани отпред. Без климатика на хеликоптера пустинята бе нажежена до крайна степен.

Джипът задруса по тесния, но добре изграден път, който свързваше лагера с площадката за кацане. Конъл погледна встрани. Отляво, на по-малко от метър и половина, се издигаше почти вертикална стена от зелени скали. Мак караше небрежно.

— Докъде стигнахте през последната седмица, Хендрикс?

— За първите три дни стигнахме дълбочина малко над километър, но вече напредваме много по-бързо — каза Хендрикс. — Лазерната сонда на Ангъс е най-изумителното нещо, което съм, виждал. Направо изпаряваме скалите. Не съм виждал по-бърза изкопна работа. Работим на три смени и успяваме да изкопаем повече от шестстотин метра на ден.