Скот Сиглър - Земно ядро

Ранди се дразнеше не само от жегата, но и от Ангъс. Най-добрият му приятел се бе навел на предната седалка и сякаш не усещаше жегата и друсането. Изглеждаше пълен с енергия, широко отворените му очи поглъщаха скучния пейзаж, който се простираше пред тях. На Ранди щеше да му стане по-добре, ако на Ангъс му бе лошо поне малко, но изглежда, нищо не го смущаваше.

Ранди жадуваше за една бира, но наоколо определено нямаше барове. Пътуваха вече повече от половин час по това неравно подобие на път. Бяха минали покрай Милфорд — последното градче по пътя — преди повече от час, а още имаха петнайсет минути до лагера на „Земно ядро“.

Освен с горещината умът му бе зает с още две неща: девствената пещерна система и огромното съкровище, което вероятно се криеше там. По груби изчисления имаше минимум милион тона руда с концентрация от дванайсет унции платина на тон. Това правеше над десет милиарда долара при цена от 860 долара на унция. А това бяха само минималните оценки. Максималните? Оптимистичната оценка бе много над дванайсет унции на тон — по-скоро шейсет унции, а в находището може би имаше пет милиона тона руда. При такава оценка печалбата бе 255 милиарда долара .

Тези цифри щяха да разтърсят световния пазар на платина, Конъл бе работил извънредно, за да запази мината в тайна и да ѝ направи оценка възможно най-бързо. Последното, което искаше, бе конкуренцията да се опита да саботира работата. Официалната регистрация на мината в Уа-Уа бе за каменни въглища.

Ранди не се интересуваше толкова от парите, макар че неговият дял вероятно щеше да го превърне в милионер. Това, което го вълнуваше, бяха тунелите . Това бе най-голямата пещерна система и двамата с Ангъс щяха да са първите влезли в нея. Адреналинът от скачането с бънджи бе нищо в сравнение с това.

След като картографира тунелите, Ангъс започна да систематизира екипировката и да чертае схеми на жизненоважни нови изобретения. Сглобяването им бе оставил на Ранди, който побърза да подготви всичко, преди да тръгнат от Детройт рано тази сутрин. Някои от изобретенията бяха измислени за броени часове и поразиха Ранди. Кратката, но блестяща научна кариера на Ангъс му бе донесла значително богатство и Ранди се възползва от това, за да примами различни технически фирми да сглобят оборудването за два дни.

Натъпкаха всички джаджи във войнишки колан. Всеки уред бе с тегло не повече от 200 грама. Цялото оборудване тежеше четири килограма и половина. Имаше малки детектори на движение, миниатюрни прожектори, кислородни маски, аптечки, вакуумирани плавателни средства, подемен механизъм от въглеродно-титанова сплав и свръхлеко графитно въже. Всичко сякаш бе предназначено за колана на Батман, а не бе стандартна спелеоложка екипировка. Ранди нямаше представа как Ангъс възнамерява да се измъкне от зоркия поглед на Конъл. Ако успееха да избягат обаче имаха готовност за експедиция, която нямаше равна в историята.

Щяха да са първите . Щяха да познаят чувството, което бяха изпитали Колумб, Магелан, Армстронг и Лейф Ериксон. Щяха да разберат какво значи да откриеш нещо, което никой не е виждал; нещо, което всъщност го няма , преди да го откриеш.

В откритието се криеше сила. То означаваше безсмъртие. Неговото безсмъртие щеше да бъде увековечено на картата — част от подземния лабиринт завинаги щеше да се нарича пещерата Райт. При тази мисъл на устните му се появи усмивка.

Макар да бе доктор по археология и ръководител екип на експедиция на „Нешънъл Джеографик“, доктор Вероника Рийвс писукаше като малко момиченце винаги когато го чуеше по телефона.

— Санджи! Божичко, радвам се да те чуя. — Направо се задъхваше от радост. Не го бе виждала повече от година. Той я бе отгледал като собствена дъщеря.

— Рони, скъпа! — отвърна Санджи с плътния си напевен акцент. — Не съм те чувал от цяла вечност. Господи, трудно е да те намеря в тези планини. Опитвам се да се свържа с теб от няколко дни. Вървят ли разкопките?

Тя почти усещаше усмивката на лицето му — добродушно и с пълни бузи, които по-недружелюбните биха нарекли увиснали, черните му очи, кожата с цвят на светъл шоколад и прошарените му тъмни коси.

— Тук няма телефони — каза тя. — Трябваше да ми се обадят по радиото. Слизаме много надолу в пещерите, но трябва да намерим начин да се справим с високите температури там. Какво толкова спешно има? Изоставих разкопките и пътувах цял час до телефона. Нещо не е наред ли?