Скот Сиглър - Земно ядро

В мига, в който видя първите компютърни графики и голямата мрежа от жълти линии на екрана, той разбра, че трябва да намери начин да отиде там. Сега Къркланд всъщност искаше от него точно това. За Ангъс жълтите линии представляваха много по-голямо съкровище от платинените залежи.

Жълтите линии показваха най-голямата пещерна система на света — един истински спелеоложки Еверест. Със сигурност никой не бе правил експедиции на пет километра под повърхността.

Ангъс Кул възнамеряваше да е първият.

— Внимавай — каза Сони. — Това нещо е остро.

Доктор Хектор Родригес хвана тежкия нож с форма на двоен полумесец през дупката в центъра. Всъщност нямаше друг начин да се хване — ножът бе заострен по цялата дължина на полумесеците, както от външната, така и от вътрешната страна. Той успя да промуши само два пръста в дупката. Щом го вдигна обаче, загуби несигурния захват по полираната повърхност, изпусна го и докато падаше, ножът се завъртя и закачи показалеца му.

— О, боже — възкликна Хектор и погледна шурналата по китката му кръв. Кръвта опръска книжата по бюрото му. Той грабна няколко книжни салфетки и ги притисна към раната.

— По дяволите, Хек — възкликна Сони. — Защо не внимаваш?

— О, я млъквай, Сони — отговори Хектор. — Само защото съм професор, не означава, че съм кекав. Най-обикновена драскотина. Не мога да повярвам обаче колко е остро това нещо. Кой идиот би наточил един артефакт?

— Не мисля, че някой го е точил — каза Сони. — Не мисля, че изобщо е пипан, откакто е оставен на съхранение.

Хектор невярващо погледна ножа на бюрото си. Острието бе изцапано с кръв.

— Значи не си го виждал досега? — попита Сони.

— Не съм — каза Хектор. — Никога. Сигурен ли си, че е от нашите архиви?

— Да. Просто си е стоял там в цялото си великолепие.

— Ами… определено е единствен по рода си. — Умът на Хектор трескаво търсеше някакво разумно обяснение. Надяваше се, че потта му не личи. Смяташе Сони за стар приятел, но това не означаваше, че иска да изглежда като идиот пред най-големия покровител на отдела.

Седяха в малкия разхвърлян кабинет на Хектор, забутан в сутерена на археологическия департамент. Персоналът познаваше Сони и винаги бе готов да му помогне. Този път обаче Сони дойде с още един човек — опасен наглед азиатец с тъмни проницателни очи и фалшива усмивка.

По-важното обаче бе ножът. На Хектор му изглеждаше познат, но не можеше да си спомни къде е виждал тази странна форма. Заговори, без да вдига изпитателния си поглед от артефакта.

— Откога е в архивите?

— От четирийсет и втора — каза Сони. — Намерен е от студент в района, който проучвам.

— Как разбра?

— Ама ти направо ме изумяваш — засмя се Сони. — Даже не знаеш какво има тук. Библиотеката и музеят са пълни с най-различни неща, Хек.

— Знам, че са пълни. Просто няма достатъчно време, Сони. Помня, когато… — Хектор спря насред изречението: формата на ножа най-накрая изкристализира в ума му.

— Сети ли се нещо?

— Да, така мисля — каза Хектор. Обърна се към претъпканите рафтове и затършува из тях. — Спомням си тази форма. Една бивша наша студентка е открила нещо подобно. Мисля, че беше в Андите. Сега е доктор. Доктор Вероника Рийвс от Мичиганския университет. Имам статията някъде тук. Май бяха кратки бележки в „Сайънтифик Американ“. — Хектор ровеше из безкрайните купчини хартия и не обръщаше никакво внимание на Сони и Чо.

— Ще оставя ножа тук, Хек — каза Сони. — Ще ти се обадя по-късно да ми кажеш дали си открил нещо.

Хектор спря колкото да каже довиждане, но още преди Сони и Чо да излязат, отново зарови из списанията. Знаеше, че е тук някъде, но къде? Местеше куповете от едно място на друго. Сякаш се опитваше да попие разлята вода с мокра салфетка.

Двайсет минути след като Сони и Чо си тръгнаха, Хектор намери въпросното списание. Откритието на доктор Рийвс в Андите не бе отразено в невзрачна статия и не бе в „Сайънтифик Американ“. Бе на корицата на „Нешънъл Джеографик“. Хектор разгърна списанието и видя снимката, която бе изплувала в ума му — снимка на нож досущ като този, който лежеше на бюрото му.

Вдигна телефона и набра департамента по биология. Отговори му мъжки глас с тежък индийски акцент.

— Доктор Хаак слуша.

— Санджи, Хектор Родригес се обажда, от археологическия.

— А, Хектор! С какво мога да ти помогна в този прекрасен следобед?

— Още ли поддържаш връзка с Вероника?

— Доколкото е възможно. Тя още е в Андите. А там няма много телефони.