Скот Сиглър - Земно ядро

— Колко остава до рудата?

— На 2500 метра сме от мястото, където Ангъс каза, че трябва да се намира първият голям тунел, който води към огромна пещера. Трябва да поставим малко взривове, за да стигнем тунела. След първата пещера има още един тунел, който води към рудата. Намира се на около 1580 метра вертикално от планираното дъно на мината, но ние ще следваме хоризонталните тунели. Това означава шестнайсет километра ходене и пълзене. Предполагам, че с всички завои в пещерите това прави поне един ден преход от дъното на мината до Плътната маса. Ще сме под земята доста време.

Един ден натам и един ден обратно. Два дни под земята само за да стигнат Плътната маса. Това позволи на Конъл действително да си даде сметка за размера на пещерната система.

Макар лагерът да се намираше на осемстотин метра югозападно от изкопните работи, Конъл ясно долови шума веднага щом джипът спря. Ефикасността и сигурността, които царяха в лагера, му се поправиха. Периметърът бе ограден с бодлива тел, бяха оставени само два портала: един надолу към пустинята и вторият нагоре към мината. Персоналът се помещаваше в четири малки метални бараки — една за миньорския екип, една за охраната, една за лаборантите и една за лаборантките. Над бараките бяха опънати тенти, за да не се напича металът. В една по-голяма барака с големината на малък самолетен хангар се помещаваха превозните средства и тежкото оборудване. Шестата барака служеше за столова.

Лабораторията бе единствената сграда с истински стени. Беше ослепително бяла на късното следобедно слънце. За административна сграда служеше каравана от типа, който се използваше за конструктивни работи. Из песъчливия лагер бързаха потни хора. Големият дизелов генератор, който захранваше помпата за свеж въздух за минната шахта и снабдяваше лагера с ток, издаваше пулсиращи звуци. Срещу хангара имаше дизелова цистерна с вместимост 38 000 литра. Издължена и закръглена, тя приличаше на изоставена в пустинята подводница.

— Добре, Хендрикс, добра работа — каза Конъл, слезе от джипа и тръгна към лабораторията.

В сравнение с жегата навън вътре си беше направо студено. От рязката промяна на температурата го заболя главата. Лабораторията бе малък лабиринт от скъпо оборудване. Конъл бе виждал част от уредите, макар да не знаеше какво е предназначението на повечето. Червенокосата глава на Ангъс се появи изпод една машина. На малкото му лице разцъфна усмивка. Той скочи на крака и отиде да поздрави Конъл.

— Господин Къркланд! Радвам се, че пристигнахте благополучно.

Конъл за миг изгледа дребосъка, изненадан от реакцията му. Ангъс изглеждаше истински щастлив. „Малкото спелеологче вече си прави сметката да се вмъкне в пещерите — помисли Конъл. — Трябва да го наблюдавам изкъсо“. Нямаше да позволи на никой да доближи пещерите, докато не се гарантира безопасността. Особено на Ангъс Кул.

— Виждам, че си в добро настроение, Кул — каза Конъл и стисна подадената му ръка. — Предполагам, имаме добри новини що се отнася до рудните проби?

— Изумителни — отвърна Ангъс. — По-добре е, отколкото очаквахме.

Бръкна в джоба си и извади запечатано пликче. Приличаше на опаковка на презерватив. Отвори го и извади метална пластина с размера на батерия за часовник.

— Бихте ли се обърнали, господин Къркланд? Трябва да ви закача това.

— Какво е това?

— Самонасочващо се устройство, което изобретих. Нарекох го система Марко/Поло. Мак ме помоли да измисля нещо, така че да не загубим някой в тунелите. Програмирах този микропредавател с вашето име. Откриващото устройство, което нарекох Марко, изпраща сигнал. Вашето устройство, което се нарича Поло, получава сигнала и връща съобщение с името ви. Така, ако се загубите, нараните или излезете от строя, ще можем да ви открием. Уредът Марко улавя телесната температура, пулса и алфа-вълните, както и координатите и надморската височина.

— Какъв обхват има?

— На открито — няколко километра — отговори Ангъс и притисна пластината към тила на Конъл. — Под земята зависи от това колко скали има между вас и устройството Марко. Никой не може да се изгуби напълно, стига да не се опитва да върви самостоятелно нанякъде. Всички в лагера имат такива устройства за всеки случай. — Ангъс махна ръката си. Конъл завъртя глава наляво-надясно, но не усети нищо.

— Падна ли?

— Не, там си е. Прикрепено е с изкуствена кожа, която диша като истинска. Няма да падне, докато не бъде махнато. А сега погледнете това. — Ангъс се обърна към един монитор, на който назъбена линия показваше спектрометричен анализ.