Скот Сиглър - Земно ядро

Оборудване за милиони долари бе унищожено, а на Ангъс не му трепваше окото. Това ни най-малко не изненада Конъл. Щом Ангъс смяташе, че Плътната маса е от платина, то Конъл също не го бе грижа, че сондата е унищожена.

Конъл влезе в административната барака и уморено затвори вратата. Макар да бе стоял навън за кратко, жегата го бе изтощила. Трябваше да пийне нещо и да подремне. Отиде до бюрото, което щеше да използва през следващите две седмици. Извади от куфарчето си снимка в рамка.

Загледа се в усмихнатото лице на жена си. Усети как познатата болка запълзя вътре в него. Постави снимката на бюрото си, за да може образът на Кори да гледа всичко, което прави.

Извади от брезентовата чанта големия мобилен телефон, който му бе дала Кейла Майърс. Бе черен и тежък, а регистрираният му сериен номер бе изчегъртан. Кейла се бе „сдобила“ с тази играчка като бонус от американското посолство в Саудитска Арабия. Или поне така бе казала. Всъщност Конъл не го бе грижа за това, след като линията бе сигурна.

Приемникът бе идентичен с този телефон и се намираше при Барбара Йекли в Детройт. Само той можеше да дешифрира разбърканите сигнали, изпращани от апарата на Конъл, както и обратното. Той натисна бутона за свързване. Барбара отговори почти веднага. Конъл заговори тихо и спокойно.

Нямаше как да разбере, че шефката му не е единственият човек, който чува разговора.

Кейла Майърс леко натисна бутоните на своя приемник „Harris JM-251“, който бе пригоден специално за нуждите на сигналното разузнаване на АНС. Бе наблюдавала Конъл още от пристигането му в лагера и следеше всяко негово движение през мощен бинокъл, докато самата тя оставаше на практика незабележима в пясъка. Щом го видя да тръгва към административната барака, знаеше, че ще се обади на Барбара Йекли.

Климатиците, които стърчаха от всички сгради в лагера, пораждаха у нея желание да се изсмее презрително. Тя бе израснала в Южен Тексас. Палещото слънце бе скъп стар приятел. Бе израснала в беднотия и изолация и не бе имала много приятели.

Баща ѝ се бе погрижил за това. Кейла и двете ѝ по-големи сестри понасяха насилието, побоищата и опипванията му. Мери и Шели страдаха, подчиняваха се на волята му и се свиваха винаги, когато той се появяваше. Правеха всичко, за да избегнат боя или още по-лошото — ласките. Когато Кейла стана на осем или може би девет — не можеше да си спомни точно, Сайръс Майърс посегна и на нея. Малкото им ранчо бе уединено в плодородна долина. Никой не чуваше виковете.

Тя още помнеше заваления му говор и пресипналия от пиянство глас. Той викаше с пълно гърло, докато се измъкваше от ръждясалия пикап, а около него се стелеше миризма на мърша.

„Ставайте, момичета! — крещеше Сайръс на своите треперещи от ужас дъщери. — Изкарайте си ръцете от гащите и дайте на татко да ги оближе!“ Препъваше се към къщата, едва успяваше да върви, но въпреки това намираше леглата им, Сайръс искаше тишина, когато ги посещаваше нощем. Момичетата сподавяха виковете си, а по лицата им се търкаляха сълзи и падаха върху износените калъфки, купени от майка им, която Кейла никога не бе виждала.

Мери и Шели безмълвно понасяха опипванията му и отстъпваха пред перверзните му желания. Кейла обаче бе различна. Бе различна във всяко отношение и предпочиташе грубите момчешки игри пред куклите и чаените партита. Момичетата бяха слаби. Момчетата бяха по-твърди.

През петте години, през които Сайръс я насилваше и пребиваше по непонятни за нея причини, Кейла изгаряше от тиха ярост. Сестрите ѝ бяха изпълнени със страх и вина, към което Сайръс сякаш се стремеше. В подрастващата Кейла обаче се таеше единствено гняв. По някакъв начин той усещаше това, усещаше протеста в душата ѝ. Отново и отново се опитваше да го избие от нея и да пречупи духа ѝ. През една ужасно гореща юлска вечер тя най-накрая сложи край на извращенията на Сайръс Майърс.

Той бе приключил с Мери и Шели и бе изгълтал две бутилки евтино вино. Отвори третата и се запъти към Кейла. Нямаше как да знае, че докато насилваше по-големите си дъщери, най-малката се бе промъкнала в кухнята и бе грабнала ръждясалия нож за месо.

Сайръс влезе в стаята ѝ — вонящ, залитащ и наперен. Толкова бе пиян, че едва ходеше. Тя заби ръждясалия нож в сърцето му чак до дръжката.

Беше на тринайсет. Това бе първото ѝ убийство. И определено не ѝ бе последното. Когато видяха баща си мъртъв на износения жълт килим в стаята на Кейла, Мери и Шели не знаеха какво да правят. Изглежда, се лутаха между ужаса от убийството и необяснимото облекчение и свободата, която им бе донесло бруталното деяние на Кейла. Не знаеха какво да мислят, затова Кейла помисли вместо тях. Уредиха всичко за час. Дори тогава, едва на тринайсет, Кейла притежаваше необичаен усет за справяне с всички детайли.