Скот Сиглър - Земно ядро

Останалите служители по сигурността не можеха да се сравняват с него, но и не бяха за изхвърляне. Бяха двайсетина и носеха полуавтоматични берети M9-9x19 мм с пълнители за петнайсет патрона. Опасно оръжие, стига да попадне в правилните ръце.

Охраната разполагаше и с дванайсет пушки „Хеклер и Кох“ HK416. Тъй като тя бе добре запозната с досието на О’Дойл, вероятно бяха пълни автомати. Дори не бе необходимо човек да е добър стрелец с такова оръжие — просто трябваше да го насочи и да дръпне спусъка. Тези оръжия не я възпряха да прави нощните си набези в лагера, но я направиха много, много предпазлива.

Откритите пространства между сградите се осветяваха от силни халогенни лампи. Това затрудняваше незабелязаното придвижване. Тя се бе справила, след като стоя двайсет и пет минути скрита и наблюдаваше движението на пазачите. Сменяха се на всеки четири часа. Най-добрият момент за придвижване бе след третия час на всяка смяна. Кейла вече бе успяла да се промъкне и да се измъкне от лагера през последните две нощи, като внимателно избягваше да се придвижва през смените на О’Дойл.

Обикновено спеше между 10 сутринта и 2 следобед, а през нощта от време на време си доспиваше. Имаше достатъчно вода и консерви за още два дни. След това нещата щяха да се усложнят. Трябваше или да се върне до маскирания джип и да загуби цял ден, през който можеше да наблюдава, или да открадне запаси от лагера.

Това бе нейният шанс. Точно това, най-голямата платинена жила, откривана някога. Вече бе решила, че ще иска два милиона долара, и то само за информацията. Ако някой пожелаеше да я наеме за конкретни действия за саботиране на мината на „Земно ядро“, щеше да поиска допълнителен солиден хонорар. Знаеше, че южноафриканският платинен консорциум би платил на секундата два милиона, за да разбере повече за това потенциално платинено находище, а вероятно така биха постъпили и онези лукави копелета от „Стилуотър Майн“ в Монтана. Руснаците биха се запънали пред такава цена; единствено за информация. Но от друга страна, ако южноафриканците искаха единствено информация, безскрупулните руснаци не биха се поколебали да се заемат с мръсни игри.

Все още ѝ трябваше допълнителна информация. Трябваше да се увери, че ако размаха този кокал пред потенциалните клиенти, те ще захапят веднага. Тя трябваше да им внуши паника, свързана с бизнеса им, без да им казва каквото и да било за местонахождението на мината на „Земно ядро“ или дори че „Земно ядро“ въобще има пръст в това. Трябваше да достави пълна информация, така че да се страхуват да чакат още два-три месеца, за да се сдобият сами с нея.

В зависимост от намеренията на Конъл „Земно ядро“ можеше да се опита да се сдобие с незабавни печалби, като наводни пазара. Такова огромно предлагане можеше да смъкне цената на платината от 850 долара за унция на 450, а може би дори по-малко. Това щеше да означава загуби от стотици милиони на платинения пазар. Ако успееше да се сдобие с някаква информация, дори само намек, как Конъл смята да си изиграе картите, цената ѝ можеше да се вдигне още повече.

Кейла не бе икономист, но не бе и нужно. Трябваше само да събере информацията и да я продаде на този, който плаща най-много.

Освен това в цялата тази работа имаше нещо, което я заинтригува. Някакво сладостно мрачно усещане, което сякаш пулсираше от планината. Никога не бе изпитвала нещо подобно.

Но ѝ харесваше.

Наместо да е потънал в зеленина и атмосферата да е като в сауна, пейзажът бе кафяв, а влажността — нулева. Жегата обаче си беше същата и доктор Вероника Рийвс веднага се почувства като у дома си. Трябваше да се чувства така, помисли си тя, като се имаше предвид, че бе израснала доста близо до това пусто място. Изтърпя клатушкането по подобието на път до миньорския лагер на „Земно ядро“.

Върху стегнатата ѝ конска опашка бе кацнала запотена мръсна сламена шапка с широка периферия. Винаги носеше шапката си по този начин, но никога не успяваше да укроти непокорните руси кичури, които очевидно си имаха собствено мнение.

Тя се въртеше въодушевено на седалката на очуканата тойота на Санджи. Бе видяла ножа само минути след като Санджи я посрещна със задушаваща прегръдка. Посрещаше я с тази прегръдка винаги, когато тя се връщаше в „Бригам Йънг“, за да го види (което, строго си напомни тя, бе твърде рядко). При тази прегръдка сякаш всичко си идваше на мястото, тя сякаш казваше: „Винаги ще съм тук“. Усети тази прегръдка, това неизречено обещание за безкрайна подкрепа, за първи път, когато бе на пет години и родителите ѝ починаха.