Скот Сиглър - Земно ядро

Беше изпратил екип, който да събере проби от почвата и растенията в целия район. Друг екип подготвяше експлозиви. Сложни инструменти щяха да уловят отраженията от ударните вълни. Щом приключеха с картографирането, съберяха данните и класифицираха пробите, екипът щеше да гръмне експлозивите и да отчете резултатите.

Когато приключеха с това, щяха да въведат данните и той щеше да се върне в Детройт. Беше експресно събиране на данни за два дни, научен еквивалент на командоска атака. При технологията, с която разполагаше обаче, два дни му бяха напълно достатъчни, за да предостави на Ангъс всичко необходимо.

— Какво искаш да ми кажеш, Сони? — каза Конъл по мобилния си телефон, докато поемаше към Уейн Роуд на излизане от магистралата. — Че трябва да зарежем целия проект заради някаква нещастна история в района?

— Не мисля, че множество убийства и изчезнали хора могат да се класифицират като „нещастна история“, Конъл — отговори Сони. — Мисля, че тази планина е прокълната.

— Прокълната? О, я стига, Сони, не ми казвай, че си суеверен.

— Адски си прав, суеверен съм. По дяволите, Конъл, направо съм пример за суеверен човек.

— Значи ми казваш, че според експертната ти оценка не трябва да припарваме до тази планина? Това ли ми казваш? Че не бива да ходим там, защото имаш лошо предчувствие?

Сони замълча за миг.

— Е, не знам дали бих стигнал чак дотам.

— Добре, защото точно сега хич не ми се слушат такива глупости — каза Конъл. — Ти си предаде доклада, намерил си доказателства за минало изследване за руда и това ще е от помощ за компютърните ни модели. Свърши добра работа. Виж, ако искаш да не доближаваш планината и да се откажеш от двата процента, за мен няма проблем. Това ли искаш?

— Естествено, че не!

— Добре. Тогава повече не искам да чувам тези глупости и очаквам да те видя там.

— Добре, Конъл — въздъхна Сони.

— Ще се видим след няколко дни. — Конъл затвори и отби към главната лаборатория на „Земно ядро“.

Четири години. Толкова отдавна ли не беше идвал в лабораториите на корпорацията? Толкова отдавна, откакто се бе отбил просто да види как я карат там? Навремето не минаваше и седмица, без да се отбие в лабораторията близо до Ромулус, предградие на Детройт, да погледне металите, да поговори с техниците, да се информира за последните техники за проучване, да научи най-новите семейни истории, най-новите клюки в службата. Разбира се, тогава му пукаше. Но беше свършил много повече работа, като просто си стоеше в кабинета в Ренесанс Сентър на телефона и компютъра, отколкото тогава, когато се интересуваше от хората.

Безличната сграда в безличен индустриален район в безлична част на града нямаше никакви табели, което бе характерно за всяко съоръжение на корпорация „Земно ядро“. Отвън изглеждаше като поредната безименна сграда насред гъсто застроения индустриален район.

От три дни никой не беше напускал лабораторията. Първоначално Ангъс бе наредил никой да не напуска, но това нареждане скоро стана излишно, когато служителите започнаха да сглобяват информацията. А когато Ранди се върна от Юта с лаптоп, пълен с данни, въодушевлението се вдигна до небето. Хората спяха на пресекулки, а изискванията на Ангъс изкарваха на бял свят най-доброто от всички.

Ангъс мимоходом спомена на Патрик О’Дойл, че някои от учените имат семейства. О’Дойл веднага се обади по телефона и увери персонала, че са се погрижили за семействата на всички. Бяха назначени служители на корпорацията, които да гледат децата, да готвят, да чистят и да водят и прибират учениците от училище. Съпрузите и родителите се чувстваха виновни, но донякъде се успокояваха, докато работеха с пълна пара в лабораторията.

В момента лабораторията изглеждаше пълна със зомбита, които всеки момент ще паднат. Навсякъде се щураха хора със замъглен поглед, мръсни разрошени коси, намачкани престилки и торбички под очите. Единственият, който все още имаше нормален вид, бе Ангъс Кул.

Конъл остана изненадан колко много се е променила лабораторията. До стените бе наредено ново оборудване, а самата лаборатория вече заемаше още две допълнителни сгради в индустриалния парк.

Техниците го изгледаха очевидно учудено. Той позна някои. Останалите, както установи с изненада, бе виждал само на снимки в служебните им досиета.

Един мъж с арабски черти се приближи към него с широка усмивка. Конъл си спомняше лицето му, но не можеше да го свърже с име.