Скот Сиглър - Земно ядро

— Значи този нож е някъде в университета?

— Възможно е. Ще проверим веднага щом приключим тук.

Чо го погледна въпросително.

— Какво общо има един нож от архивите с миньорската работа?

Сони разсеяно се почеса по брадата. Добър въпрос. Какво общо имаше нож от някакво отдавна изчезнало индианско племе с платиненото находище? Вероятно нищо. Но това не удовлетвори любопитството му. Ако този нож съществуваше, същият като онзи, с който Джесъп бе заклал хората си, Сони просто трябваше да го види.

— Никога не се знае — каза Сони след дълга пауза. — Някакъв странен нож се споменава за втори път. Искам да се уверя, че не изпускам нещо.

— Определено си упорит стар пръдльо, Сони — отвърна Чо с уморена въздишка.

— Гледай и се учи, момче. Няма да забогатееш като мен, ако се надяваш само на добър външен вид и голяма работа в гащите — пък и без това ти липсват.

Чо се засмя, а Сони продължи с четенето на доклада на Андерсън. Той завършваше с подробни планове за следваща експедиция, която бе насрочена за месец март 1942 г. Андерсън бе открил, че тунелът е блокиран. Смяташе, че ако го разчисти, ще може да влезе по-навътре в планината.

Не намериха други доклади на Андерсън. Сони отново се върна към томовете на университетския вестник, като започна да гледа броевете от март 1942 г. По онова време вестникът бе малък; повечето издания бяха по шест страници. Бързо можеха да се прегледат броевете от цяла година. Само след три минути намери друга статия за Андерсън, с дата 4 април 1942 г.

Прочетоха за изчезването на тримата студенти. Сони почувства как душата му се вледени.

— Продължавай да търсиш — каза Чо. — Може би са ги намерили по-късно.

Във всеки брой на вестника пишеше за изчезналите студенти, но статиите ставаха все по-кратки. Последната статия, която намериха, бе в изданието от 30 май 1942 г. В нея просто се съобщаваше, че се предполага, че студентите са мъртви.

— Изглежда, не е от най-приятните места — каза Чо, веселостта му май бе помръкнала. — Може да го наречем Погребалната могила.

Сони трескаво умуваше. Посегна и взе чашата, за да изплюе малко тютюнев сок; от бялата му брада до ръба на чашата се проточи тънка струйка. Имаше само две подробно документирани изследвания на района, като и двата пъти изследователите бяха загинали или изчезнали. Или бяха полудели. Започна да си мисли, че може би има причина това платинено находище да е останало незабелязано повече от век. Освен това започваше да се съмнява дали трябва да се ангажира с проекта на „Земно ядро“.

Не можеше да се оттегли обаче, още не, не и при двата процента от бъдещите добиви на мината. Разбира се, той си имаше милиона, но тези два процента можеха да се окажат безбожно голяма сума в близко и по-далечно бъдеще. Тези два процента можеха да са наследството, което да остави на децата и внуците си, достатъчно пари, за да се устроят за цял живот.

Според договора, който беше сключил, ако изоставеше проекта, преди мината да започне да функционира и да дава печалби, щеше да ги загуби тия два процента. Ако държеше на тях, трябваше да се погрижи за нещата.

Това можеше да отнеме месеци. Месеци в онази планина, с онова лепкаво зловещо чувство, което пъплеше към слабините и го гъделичкаше по топките. Трябваше да отлети за Рио още сега и да се остави да бъде гъделичкан по топките от нещо много по-дружелюбно от онази мрачна мъртва планина.

Не бяха само парите. Трябваше да разбере защо хората изчезваха или умираха в Погребалната могила. Любопитството винаги бе надделявало над здравия му разум. Понякога това любопитство му носеше богатство, макар да вървеше по най-нищожната следа, а понякога го докарваше до задънена улица след цели седмици упорит труд. Обикновено следите бяха съвсем случайни. Сони обаче просто трябваше да научи цялата история, независимо колко тривиална можеше да се окаже.

Имаше още какво да се научи, още мрачни тайни, заровени в плесенясали купища хартия и забравени счетоводни книги. Неща, които не искаха да бъдат открити, които искаха да отмрат и да се изгубят в миналото.

9 август

Хеликоптерът, модел CH-47 С Чинук, бръмчеше в нощното небе над планината Уа-Уа, напред-назад, напред-назад, като при всяка обиколка се придвижваше с 400 метра на юг. Малките антени, прикрепени към долната част на хеликоптера, излъчваха мощни радарни сигнали към земята и регистрираха отразяването им.

Ранди Райт седеше в товарното отделение и гледаше как лаптопът му се изпълва с данни — данни, които показваха състава на терена долу. Миналата нощ бяха приключили с посока север — юг, а след два часа щяха да са готови и с посока изток — запад. Това бе голямо постижение. Бяха картографирали радиус от четиридесет километра само за две нощи.