Скот Сиглър - Земно ядро

Затвори телефона и отпусна лице в ръцете си. Вина започна да разяжда съвестта му като лешояд мърша. Бе продал Сони. Просто ей така. И то не на друг, а на Конъл Къркланд. Конъл нямаше да спре пред нищо, за да се сдобие с находката. В миньорските среди прякорът му беше Главореза.

Конъл искаше тази находка, и то много. Сони бе в голяма беда. А Хърбърт знаеше, че за всичко е виновен той.

Конъл барабанеше с пръсти по бюрото.

Мразеше Хърбърт Даркър. Мразеше хленчовците, а Хърбърт бе ужасен хленчо, дори ревльо. Бизнесът си е бизнес и ако се наложи да продадеш някой за пари, значи така трябва. Но не хленчиш затова и не се опитваш да се оправдаеш, та да не се чувстваш виновен.

Конъл разполагаше с десетки агенти, които правеха същото като Хърбърт Даркър. Говореше за многобройните си информатори, сякаш бе сводник, а те са курвите му. Бе създал мрежата преди четири години и бе започнал само с трима души, двама в Америка и един в Южна Африка. Системата бе незаконна, но печеливша и постепенно той бе направил нови попълнения. Сега тя включваше двайсет и седем геолози и анализатори по целия свят, които знаеха, че всяко потенциално откритие, за което съобщават на Конъл, веднага им носи пет хиляди.

Обикновено обажданията не струваха. Понякога бяха безспорна глупост, дори опити за измама. Единственото — единственото , което той харесваше в Хърбърт Даркър, бе, че той никога не се опитваше да го измами.

Хърбърт никога не се обаждаше за второкласни находища, нито пък за изчерпани такива — и никога не даваше грешни данни. Винаги, когато се обаждаше, заслужаваше особено внимание. Хърбърт проверяваше всяка проба по три пъти и освен това често сам изследваше мястото, преди да се обади.

Този път обаче се бе обадил само след един тест и след по-малко от три часа. Аматьорска работа. Или поне така щеше да изглежда, ако бе някой друг. Това означаваше, че Хърбърт направо се пука от въодушевление. Десет унции платина на тон руда можеха да доведат всеки до това състояние.

Ако цифрите се окажеха верни, това щеше да е най-богатата жила в историята. Конъл се засмя на дребната лакомия на Хърбърт. Рискуваше да влезе в затвора и да загуби бизнеса си за някакви си двайсет и пет хиляди, когато жилата с платина можеше да донесе стотици милиони.

Закрачи из кабинети си, взираше се през прозореца на петдесет и шестия етаж на Ренесанс Сентър. Бе влажно и дъжделиво, гъсти облаци скриваха звездите. Евтината риза дразнеше кожата му, но какво толкова? Можеше да си позволи много по-хубави дрехи, дори по-добри от шитите по поръчка ризи и костюми на останалите изпълнителни директори на корпорация „Земно ядро“. По дяволите, вече сигурно можеше да си позволи почти всичко, макар да не бе проверявал сметките си повече от две години. Имаше по-важна работа от това да седне да се тормози как изглежда.

Нямаше търпение. Ако залежът се окажеше дори наполовина на очакваното от Хърбърт Даркър, това щеше да е едно от най-богатите находища на земята. Определено щеше да е най-голямата придобивка на корпорацията. Изпълни го чувство на неотложност — всяка конкурентна компания, която разбереше за това, щеше бързо да откупи или арендова мястото. Засега обаче конците дърпаше той. Трябваше да пипне Сони Макгинес, и то бързо.

Най-напред обаче трябваше да информира шефа.

— Влез, скъпи — каза Барбара Йекли през облака дим от пурата, когато Конъл влезе в огромния ѝ кабинет. Кабинетът, както и всички вещи в него, навремето бяха принадлежали на съпруга ѝ, Чарлз Йекли-младши. След самолетната катастрофа, която отне живота на Чарлз-младши и сина ѝ — Чарлз III — преди десет години, тя бе станала собственик на корпорация „Земно ядро“ и съответно на големия кабинет.

Усмихна се топло на Конъл. Той ѝ беше любимец. Повечето хора си мислеха, че Конъл е спечелил благосклонността ѝ със страстта си към находките за много пари, но за нея имаше много по-дълбока причина от парите и печалбата. Двамата споделяха неизказаната празнина от загубата на любими хора поради внезапна сърцераздирателна трагедия. Тя бе наблюдавала как Конъл се превърна от общителен младеж с широка усмивка в суров и коравосърдечен мъж. Някога лицето му бе познато на почти всички в компанията. През последните четири години обаче за повечето служители той се бе превърнал в сух глас по телефона. Глас, който властваше и подчиняваше.

Производителността е ключът, напомни си тя. Производителността и печалбата.

— Дано да е нещо важно, скъпи — каза Барбара и в дрезгавия ѝ глас се прокрадна нетърпелива нотка.