Скот Сиглър - Земно ядро

Опита се да успокои яростното си дишане. Никога не знаеше кога ще се върне сънят. Понякога го сънуваше седмици наред и всяка нощ отново и отново изпитваше ужаса и загубата. Друг път минаваха месеци, без да го сънува, и тогава изпитваше странна вина, сякаш от вероятността да е преодолял смъртта на жена си.

Но знаеше, че няма да стане. Никога нямаше да я преодолее.

Седна на ръба на мръсното легло, върху чаршафите, които не бяха сменяни от месеци. Взираше се в безпорядъка, който цареше в стаята, и си мислеше, че катастрофата е отнела и неговия живот.

Пулсът му лека-полека се нормализира, дишането му се успокои и той се пребори с пронизващата болка от загубата ѝ. Погледна часовника — 04:17. Беше се успал. Измъкна се от леглото. Имаше работа.

Сони се взираше в малкия извор. Водата се пенеше по склона, шуртеше между напуканите от жаркото слънце на Юта камъни. Широка усмивка се изписа на черното лице на Сони и разкри твърде белите му изкуствени зъби.

„Понякога просто ти провървява“, помисли Сони. Прекарваш цял живот в търсене на злато, сребро и куп други неща, следваш карти, слухове, предчувствия и легенди и обикновено оставаш излъган. На всяко ценно откритие в резултат на такива слухове се падат двайсет-трийсет търсения, които не водят до нищо. След едно безплодно лято, довело само до пришки и нови болежки, лято, прекарано в претърсване на изоставени мини, по библиотеките, градските съвети и университетските музеи, лято, пропиляно в безполезно ровене в земята в четири щата, сега той стоеше и гледаше до какво води истинският късмет.

Картата на Денис се оказа изумително точна, като се имаше предвид, че се базираше на спомени отпреди десет години. Тези хопи наистина познаваха земята си. Водата извираше от скалата и бавно струеше в древното си корито.

Водата бе оскъдна по тези места, така бе открай време, което означаваше, че дори такъв малък извор не би трябвало да остане незабелязан. Никой не идваше тук обаче. Сони посегна към колана си и поглади амулета на хопите, който специално си бе купил за това пътуване.

Срещу индианския амулет, от другата страна на токата, бе закачен късметлийският му тас. Завързан на късо въженце, той се полюшваше на колана му като револвер на хълбока на разбойник. Сони загреба малко тиня и я заклати. След две минути в таса остана само фин бял метален прах.

От устата му се изтръгна вик, радостен крясък, който отекна в планината и в сухия летен въздух. Беше го открил! Извади от джоба си малко мускалче, изсипа пясъка в него и го запуши добре. Внимателно го пъхна във вътрешния си джоб и го закопча.

Беше се катерил цели шест изнурителни часа, за да стигне тук, и го чакаше същият път надолу до джипа. След това трябваше да кара пет километра по груб терен, докато стигне нещо, приличащо на път.

Бе намирал сребро няколко пъти в кариерата си. В извора нямаше достатъчно пясък, за да си го промива цяло лято, но нещата отдавна не се правеха по този начин. В днешно време можеха да се изкарат много повече пари от самото откритие, след като го продадеш на голяма компания. Нека някоя минна корпорация да извлича богатствата от земята. Междувременно Сони щеше да прекара зимата в Рио с някоя бронзова пухкавелка, три пъти по-млада от него, та да му носи питието и да го топли през нощта.

Сони ликуваше. Една случайна среща в затънтен бар и един малък приятелски жест бяха довели до това откритие. Изумителната история на Денис бе първокласна, стопроцентова истина.

Макар откритието да го въодушевяваше, Сони не можеше да се отърси от спомена за изпълнените със страх очи на индианеца. Този страх го изнервяше, защото и той усещаше нещо в тази планина, точно както Денис му бе казал, че ще стане. Заслиза по склона по-бързо, отколкото бе необходимо.

Индианците до такава степен се страхуваха от това място, че дори не припарваха в планината, да не говорим да се доближат до извора. Сони беше поразпитал тук-там и бе обиколил всички познати индианци в района. Дори децата и метисите, които не вярваха на преданията, не стъпваха тук. Тук нямаше нищо освен скали, пясък и хилави дървета, а най-близкият град, Милфорд, бе на един час път, но въпреки това го побиваха тръпки. Доколкото Сони можеше да каже, Денис Глупака бе единственият индианец, който бе идвал тук през последните десет години.

Разбираше защо. Повечето индианци, дори метисите, умееха да се вслушват в земята. След четирийсет години в пустинята Сони бе придобил същото умение — а това място не нашепваше никак приятно. Плашеше го някак неясно, зловещо. Скалите навяваха усещане за нещо нередно, нещо неестествено. Сони не би стигнал дотам да го нарече зли сили, но определено от това не му ставаше по-топло. Никога не се бе чувствал така. Това не идваше само от планината, а от онова какво имаше тук.