Скот Сиглър - Земно ядро

Или по-скоро — какво нямаше .

Тук нямаше животни. Планините на Юта гъмжат от твари, стига да знаеш къде да гледаш. Тук обаче нямаше нищо: не прелитаха птици, нямаше следи от зайци и гризачи, нямаше сдъвкани клонки или люспи от семена, нямаше никакви изпражнения. Мястото бе замряло . Тихо. Неприветливо.

След няколко часа, през които това зловещо чувство караше по гърба му да пъплят мравки, Сони най-накрая разбра какво е. Беше същата мрачна лепкава атмосфера, която цари на погребения. Разбра защо индианците определяха мястото като прокълнато. Разбра и защо Денис Глупака се бе отказал от очевидните богатства тук. Но това нямаше значение. Той бе картографирал мястото много добре и можеше да даде точните координати на извора. Не се налагаше да идва отново.

Стига до джипа чак по здрач. Впери жаден взор в пламтящия залез — гледка, която ставаше все по-прекрасна с отлитането на годините. Докато се качваше в джипа, изпита чувство на облекчение, че планината скоро ще остане зад него. Потупа джоба на гърдите си още веднъж, за да се увери, че мускалчето е там. И с широка усмивка подкара към Солт Лейк Сити.

Солт Лейк Сити изглеждаше дяволски красив — скъпоценен камък на фона на спиращата дъха планина Уосач. Гледката бе божествена — нищо чудно, че Бригам Йънг бе спрял кервана си преди сто и петдесет години и бе решил, че точно тук ще очертае границите на мормонската територия. Очертаването на граници бе съществена част от историята на щата Юта, независимо дали ставаше дума за земя или за подземни богатства. От земята на Юта се извличаха несметни съкровища: злато, желязна руда, молибден, калиев карбонат, магнезий. През 90-те години на XX век щатът заемаше челно място по добив на берилий и естествен асфалт. Но доколкото Сони си спомняше, сред легендите на щата Юта нямаше легенда за платина.

— Платина? — попита той и недоверчиво се намръщи под вече добре подстриганата си брада. — Сигурен ли си, Хърб? Мислех, че е сребро.

— Да, Сони, сигурен съм — прошепна заговорнически Хърбърт Даркър. Хърбърт бе един от малкото мъже, към които на Сони не му се налагаше да гледа нагоре. Бе метър и шейсет и пет, съвсем малко по-нисък от дребния Сони. Двамата седяха на противоположните краища на черна лабораторна маса, разпечатката от изследването на пробата бе между тях. Очите на Хърбърт издаваха въодушевлението му от откритието.

— Изглежда, залежите са много добри — каза Хърбърт. — Това, което си открил, е почти чисто. А това е нечувано! Освен това единият от примесите е иридий, който също е страхотно ценен. Това е изумително откритие.

— Нима искаш да ми кажеш, че това е най-голямото ми откритие досега? По-голямо от мината на Йоргенсон? — Сони се усети, че също шепне.

— Ами във всеки случай е най-голямото, което си ми давал за анализ.

— О, я стига, Хърб — шеговито подметна Сони. — Дяволски добре знаеш, че си единственият, на когото позволявам да докосва моите проби от колко — петнайсет години?

Хърбърт извърна поглед за секунда, а после погледна надолу. След което също толкова бързо погледна нагоре — право в очите на Сони — и се усмихна.

— Всъщност шестнайсет. Не съм специалист по платината, но от това, което съм чел — гласът му премина в едва доловим шепот и Сони се напрегна да го чуе, — може би си открил най-чистата жила в целия свят .

След половин час Хърбърт Даркър седеше сам в заключения си кабинет. Поразителната гледка на залеза над планината Уосач изпълваше стаята с кехлибарена светлина. Хърбърт говореше по телефона — и още шепнеше, макар Сони да си бе тръгнал преди двайсет минути.

— Казвам ви, господин Къркланд, това е нещо голямо. — Даже бе закрил слушалката с ръка.

— Просто ми кажи категорията на рудата, Хърбърт — каза Конъл.

— Не знам. Той не донесе проба от рудата, само пясъка, който е пресял. За да остане толкова много пясък и за да е толкова чист, трябва да идва от много богат източник. Няма примеси освен около трийсет процента иридий, но той е почти толкова ценен, колкото и платината. Ако трябва да направя предположение, бих казал, че са поне десет унции на тон руда, може би дори повече.

— Глупости, Хърбърт. Няма платинена жила с толкова висока концентрация. — Студеният тон на Конъл винаги изнервяше Хърбърт и затова той мразеше да говори с тоя човек, но пък той винаги плащаше добре.

— Мислите ли, че не знам? — отговори Хърбърт. — Защо според вас ви се обадих толкова бързо? — Тялото му се бе стегнало от напрежение. Слепоочията и вратът му пулсираха. Знаеше си, че не трябваше да се обажда на Конъл, но вече беше късно.