Дин Кунц - Студен огън

Холи вече беше събрала почти всичко необходимо за един репортаж: произхода на момчето — Били Дженкинс, което едва не бе убито, фактите около случая, отзивите на очевидци, изявление от страна на полицията и неясните извинения на нетрезвия водач. Липсваше й само един елемент, но той бе най-важният — информация за Джим Айрънхарт, героя на цялото събитие. Читателите на вестника ще искат да узнаят всичко за него. Но единственото сведение, което би могла да им предостави в момента, бе името на човека и че е от Южна Калифорния.

Кафявият му куфар бе опрян на стената до нея и тя не го изпускаше от очи. Изпитваше желание да щракне закопчалките и да изследва съдържанието му, макар отначало да не знаеше защо. После осъзна, че е неестествено човек да се разхожда из жилищен квартал с куфар; репортерът е свикнал — ако не и природно обречен — да проявява любопитство към всичко необикновено.

Когато Айрънхарт излезе от тоалетната, Холи още се взираше в куфара. Тя трепна виновно, сякаш я бяха уловили да ровичка в съдържанието му.

— Как се чувствате? — попита.

— Добре. — Той куцаше. — Но вече ви казах — предпочитам да не давам интервю.

Бе сресал гъстата си кестенява коса и бе изчистил най-големите петна от белите си памучни панталони. Отново бе с две обувки, макар лявата да бе омачкана и скъсана на едно място.

— Няма да ви отнемам много време — рече тя.

— Определено — съгласи се той и се усмихна.

— Е, хайде сега, бъдете добро момче.

— Съжалявам, но и без друго от мен е излязло само безцветно копие на добро момче.

— Та вие току-шо спасихте живота на едно дете!

— Ако не броим това, съм скучен.

Нещо в личността му разколебаваше твърдението, че е безцветен, макар отначало Холи да не бе в състояние да определи точно причината за привличането, което изпитваше към него. Беше на около тридесет и пет години, метър и осемдесет висок, строен, но доста мускулест. И въпреки че беше достатъчно привлекателен, нямаше онзи външен вид, който би я навел на мисълта да го оприличи на филмова звезда. Очите му бяха красиви, наистина, но един мъж никога не я привличаше само с външността си, оше по-малко пък с една-единствена черта.

Той взе куфара и закуцука по коридора.

— Трябва да идете на лекар — каза журналистката, изравнявайки крачка с него.

— В най-лошия случай кракът е изкълчен.

— Все пак трябва да се превърже.

— Е, ще си купя бинт на летището или като си ида вкъщи.

Може би точно държанието му й се струваше толкова приятно. Говореше тихо, усмихваше се непринудено, почти като джентълмен от Юга, макар да нямаше акцент. Освен това се движеше с невероятна лекота, дори когато куцаше. Спомни си как движенията му й изглеждаха като в балет, когато с плавността на танцьор измъкна момченцето изпод колелата на фучащия пикап. Забележителната грация и вродената аристократичност бяха привлекателни черти у един мъж. Но нито едно от тези качества не можеше да я очарова. Имаше нещо друго. Нещо по-неуловимо.

Като стигнаха предния вход, тя рече:

— Ако наистина възнамерявате да се прибирате у дома, мога да ви откарам до летището.

— Благодаря. Много мило, но нямам нужда от автомобил.

Тя го последва на верандата.

— Пеша е ужасно далеч.

Той спря и се намръщи.

— О, да. Ами… не може да няма телефон наблизо. Ще извикам такси.

— Е хайде, хайде, няма защо да се страхувате от мен. Не съм сериен убиец. Нямам електрически трион в багажника.

Той втренчи за миг поглед в нея, а после се усмихна обезоръжаващо.

— Честно да ви кажа, приличате повече на човек, който предпочита да удря с тъп инструмент.

— Аз съм репортер. Ние използваме автоматични ножове. Но тази седмица не съм убила никого.

— А миналата?

— Двама. Но и двамата бяха търговски пътници.

— Това пак е човекоубийство.

— Но пък оправдано.

— Добре, приемам поканата ви.

Синята й тойота беше на отсрещния тротоар, през две места от паркираната кола, в която се беше ударил пияният шофьор. Влекачът вече теглеше разбития пикап надолу по хълма, а последният полицай тъкмо се качваше в патрулната кола. Няколко парченца закалено стъкло от изпотрошените прозорци на пикапа бяха останали тук-там по асфалта и сега блестяха под късното следобедно слънце.

Пресечка-две пътуваха мълчаливо.

После Холи попита:

— Приятели ли имате в Портланд?

— Да. От колежа.

— При тях ли бяхте на гости?

— А-ха.

— Те нямаха ли възможност да ви откарат до летището?