Дин Кунц - Студен огън

— Ако полетът беше сутринта, щяха да ме закарат, но този следобед и двамата бяха на работа.

— А-а — отвърна тя и каза нещо за разкошните кичури жълти рози, нависнали по лозата, която се увиваше по железните пречки на оградата на една къща, покрай която минаваха; попита го дали знае, че Портланд се нарича Градът на розите, на което той отвърна утвърдително. Помълчаха още малко и Холи се върна към истинската тема:

— Та телефонът им не работеше, а?

— Извинете?

— На приятелите ви. — Тя сви рамене. — Просто се чудех защо не сте извикали такси от дома им.

— Смятах да ида пеш.

— До летището?

— Тогава глезенът ми беше наред.

— Пак е много далече.

— О, аз съм луд на тема добра форма.

— Ужасно много ходене е — особено пък когато човек носи куфар.

— Той не е толкова тежък. Като тренирам, обикновено си слагам тежести на ръцете, за да натоварвам горната част на тялото.

— Аз самата ходя много пеша — отбеляза Холи и спря на светофара. — По-рано тичах всяка сутрин, но започнаха да ме болят коленете.

— И с мен се случи същото, та затова минах на ходене. Сърцето се натоварва пак толкова, ако човек се движи достатъчно енергично.

Холи караше бавно, за да проточи разговора, и няколко километра говориха за добрата физическа форма и обезмаслените храни. В крайна сметка той каза нещо, което й позволи да попита — съвсем естествено — за имената на приятелите му в Портланд.

— Не — отвърна той.

— Не какво?

— Не, няма да ви дам имената им. Те са мили хора, които не обичат да бъдат обезпокоявани и не искам да им досаждат.

— Никой досега не ме е наричал досадница.

— Без да се обиждате, госпожице Торн, просто не бих искал имената им да се появят във вестника и да им се разстройва животът.

— Много хора обичат да виждат имената си във вестника.

— А много други не обичат.

— Може би ще им бъде приятно да поговорят за своя приятел — големия герой.

— Съжалявам — приветливо отвърна той и се усмихна.

Холи започваше да разбира с какво толкова я привлича — непоклатимата му самоувереност бе неустоима. Понеже беше работила две години в Лос Анджелис, Холи познаваше много мъже, които си даваха вид на небрежни калифорнийци — всеки от тях се изживяваше като въплъщение на самообладанието, като господин Спокойствие — опри се на моето рамо, скъпа, не може нищо светът да ни направи; ние сме по-силни от съдбата — но никой от тях не притежаваше наистина хладнокръвието и непоклатимото спокойствие, за което претендираха. Само че гардеробът a la Брус Уилис, идеалният тен и заученото безразличие не правеха сами по себе си Брус Унлис. Самообладанието може да се натрупа с опита, но истинската самоувереност е нещо, с което или се раждаш, или се научаваш да имитираш — а имитацията никога не може да заблуди наблюдателното око. Тъй или иначе Джим Айрънхарт се бе родил с достатъчно самообладание, та ако бъде то разделено по равно между всички мъже на Роуд Айлънд, да се навъди цял щат хладнокръвни, непоклатими типове. Той се справяше с фучащите камиони и репортерските въпроси с една и съща невъзмутимост. Дори самото му присъствие по особен начин отморяваше и изпълваше с увереност.

— Интересно име имате — отбеляза Холи.

— Джим ли? — пошегува се той.

— Айрънхарт 3 3 Бувхално от англ. — желязно сърце. — Б.пр. . Звучи като индианско.

— Не бих имал нищо против малко индианска кръв, която да ме направи не толкова скучен, малко по-екзотичен и тайнствен. Само че това е просто поамериканчената версия на немското име — Айзенхерц.

Като излязоха на източнопортландската магистрала, вече съвсем близо до отклонението към Килинпсуърд стрийт, мисълта да го остави на терминала вече се струпаше на Холи безкрайно неприятна. Като репортер, тя искаше да чуе отговора на още много свои въпроси. И което е по-важно, като жена бе много по-заинтригувана от него, отколкото от който и да е било друг мъж от години наред. Набързо прехвърли наум възможността да хване по-заобиколен път към летището — той не познаваше града и измамата можеше да остане незабелязана. После обаче видя, че по магистралата вече имаше табели за отклонението към летище Портланд — дори и да не ги бе прочел, нямаше как да не забележи непрекъснатото въздушно движение в тъмносиния хоризонт на изток.

— С какво се занимавате там, в Калифорния?

— Радвам се на живота.

— Искам да кажа — какво работите?

— Вие как мислите?

— Ами… едно е сигурно — не сте библиотекар.