Дин Кунц - Студен огън

— Трябва да съм там до петнадесет минути !

— Защо не казахте по-рано?

Искаше му се да отвърне „По-рано не знаех.“ Вместо това изтърси:

— Можете ли да ме откарате навреме?

— Трудничко ще бъде.

— Ще платя тройно.

— Тройно?

— Ако успеете да ме закарате навреме — каза Джим и измъкна портфейла от джоба си. Извади стодоларова банкнота и я подхвърли на Тули.

— Ето аванс.

— Толкова ли е важно?

— Въпрос на живот и смърт.

Шофьорът му хвърли поглед, който трябваше да означава „Абе ти нормален ли си?“

— Току-що светна зелено — каза му Джим. — Давай!

И макар че се намръщи още по-скептично, шофьорът се извърна отново напред, престрои се за ляв завой и натисна газта.

През цялото време Джим си гледаше часовника — като пристигнаха пред училището, му оставаха едва три минути. Подхвърли на Тули още една банкнота, с което плати сметката повече от тройно, блъсна вратата и се заизмъква навън с куфара си.

Тули подаде глава през отворения прозорец:

— Да изчакам ли?

Хлопвайки вратата, Джим отвърна:

— Не. Не, благодаря. Можеш да вървиш.

Извърна се и докато разглеждаше тревожно фасадата на „Макалбъри“, чу как таксито се отдалечава. Сградата всъщност представляваше огромна несиметрична къща в колониален стил с широка предна веранда, към която бяха пристроени две едноетажни крила, за да има повече класни стаи. Ели и грамадни стари чинари засенчваха постройката. Заедно с поляната и игрището, училището се простираше по продължение на цялата кратичка пресечка.

От старата част на сградата, която се намираше точно пред него, през двойната врата на верандата излизаха деца и слизаха надолу по стълбите. Сред смях и глъчка, понесли чебници, блокчета и пъстроцветните кутии с обяда си, изрисувани с герои от анимационни филми, те се доближаваха към него по алеята, излизаха през отворената порта и поемаха нагоре или надолу по хълма.

Две минути минаха. Не беше нужно да гледа часовника си. Сърцето му отбиваше по два удара на всяка секунда и той знаеше колко е часът по-точно от часовник.

Слънчевата светлина се процеждаше през клоните на дърветата и хвърляше нежни сенки върху сцената и участниците в нея, сякаш всичко бе обвито в дантелен воал, изтъкан от златни нишки. Тази подобна на бродерия светлинна тъкан трептеше в такт с музиката от детските викове и смях и в друг случай моментът би бил изпълнен с мир и идиличност.

Но се задаваше Смъртта.

Изведнъж Джим осъзна, че Тя идва за едно от децата — не за трите учителки, които стояха на верандата, а само за едно от децата. Няма да има страхотна катастрофа, нито пък експлозия, пожар или падащ самолет, който да помете десетина деца. Ще последва малък, единичен нещастен случай. Но с кое лете?

Джим пренасочи вниманието си от сцената към участниците в нея и заоглежда приближаващите деца, търсейки белега на надвисналата смърт по някое от свежите личица. Но всички те изглеждаха тъй, сякаш ще живеят вечно.

— Но кое? — гласно запига той, без да се обръща нито към себе си, нито към децата, а към… Предполагаше, че говори на Бог.

— Кое?

Някои деца се упътиха към зебрата, а други поеха надолу към другия край на улицата. И в двете посоки ги пазеха жени с ярки оранжеви защитни жилетки, които размахваха знаци „Stop“ и превеждаха питомците си през улицата на групички. Не се виждаха никакви коли или камиони и дори без придружителките, явно тук пътното движение не представляваше голяма заплаха.

Минута и половина.

Джим се взря в двата жълти микробуса, спрени край тротоара надолу по хълма. Учениците в „Макалбъри“ изглежда бяла предимно от квартала и идваха и се връщаха от училище пеша, но няколко деца се качваха в рейсчетата. Двамата шофьори стояха край вратите, усмихваха се и се шегуваха с буйните, непокорни пътници. Нито едно от тези деца не изглеждаше обречено, а жълтите автобуси не приличаха на катафалки в пъстра премяна.

Но Смъртта наближаваше.

Вече беше почти сред тях.

Наоколо бе настъпила знаменателна промяна — не в реалния свят, а в усещането на Джим за него. Сега златните дантелени нишки изпъкваха по-слабо от сенките в тънкия филигран — мънички сенчици с формата на листа или настръхнали кичури вечнозелени иглички, по-големи сенки с очертанията на дънери и клони, геометрични сенки от железните пръчки на островърхата ограда. Всяко петънце изглеждаше като вратичка, през която Смъртта може да влезе.

Една минута.

Обезумял. Джим измина няколко бързи крачки надолу по хълма сред децата, привличайки върху себе си обърканите им погледи, докато се взираше ту в едно, ту в друго, без да знае точно какъв знак търси, малкият куфар се удряше в крака му.