Дин Кунц - Студен огън

— Божествената мараня? — попита Холи, сякаш искаше да се увери, че диктофонът й записва ясно всяка дума.

— Божествената мараня — повтори Луиз и се усмихна.

Вътрешното Аз на Луиз беше неприятно на Холи. Поетесата бе развила някаква отвъдсветска нагласа, която като спектрално отражение беше по-скоро обвивка, отколкото съдържание. Мненията и схващанията й бяха несъстоятелни, базирани по-скоро на претенции — непоклатими претенции, но все пак претенции, — отколкото на факти, а езикът, с който ги изразяваше, бе цветист, но безсъдържателен; помпозен, но кух.

Самата Холи също се считаше за защитник на околната среда и се изненада неприятно, като откри, че по някои въпроси мнението на Луиз доста се доближава до нейното собствено. Изнервящо е да откриеш съмишленик в лицето на някого, чиято тъпотия се навира в очите ти от пръв поглед — така собствените ти мнения зазвучават подозрително.

Луиз се наклони напред и скръсти ръце на секвоената маса.

— Земята е живо същество. Тя би ни проговорила, ако това изобщо си струваше — всяка скала, или растение, или езеро би отворило уста и би заговорило с нас тъй лесно, както беседваме ние с вас.

— Каква възхитителна представа — отбеляза Холи.

— Хората са просто въшки и нищо повече.

— Въшки?

— Въшки, които лазят по живата земя — мечтателно отвърна Луиз.

— Не ми е хрумвало да мисля за нещата по този начин.

— Бог е не само във всяка пеперуда — Бог е всяка пеперуда, всяка птица, всеки заек, всяко диво същество. Бих жертвала милион човеци — десет милиона, че и повече! — ако с това щях да спася дори само едно безобидно семейство невестулки, защото Бог е всички тези невестулки.

Уж трогната от красноречието на жената, сякаш не смяташе идеите й за екологичен фашизъм, Холи отвърна:

— Всяка година внасям в Дружеството за опазване на околната среда колкото мога и се мисля за природозащитник, но сега разбирам, че чувството ми за дълг далеч не може да се сравнява с вашето.

Поетесата не долови сарказма и се пресегна през масата да стисне ръката на Холи.

— Не се тревожи, миличка. Ще придобиеш това съзнание. Около теб усещам аура на огромен духовен заряд.

— Помогнете ми да проумея… Бог е пеперуди, зайци и всички живи същества, Бог е камъни, кал и вода — но Бог не е нас?

— Не. Защото ние притежаваме антиприродно качество.

— Кое е то?

— Интелектът.

Холи изумена я изгледа.

— Интелектът е антиприроден?

— Високоразвитият интелект — да. Няма го у нито едно друго същество в природата. Ето защо тя ни пренебрегва, а ние подсъзнателно я мразим и се чудим как да я съсипем. Силно развитият интелект ражда идеята за прогреса. От прогреса следват ядрените оръжия, генното инженерство, хаосът и — в крайна сметка — унищожението.

— Значи не Бог… или естествената еволюция са ни дали интелект?

— Било е непредвидена мутация. Ние сме мутанти — това е всичко. Чудовища.

— И колкото по-малко интелект притежава едно същество…

— … толкова по-естествено е то — довърши вместо нея Луиз.

Холи кимна замислено, сякаш разсъждаваше задълбочено върху странноватата идея, че един по-глупав свят би бил по-добър, но всъщност си казваше, че въпреки всичко не може да напише този материал. Луиз Тарвол й се виждаше толкова нелепа, че не би могла да даде за нея ласкав отзив, без да направи компромис със собствената си почтеност. Същевременно хич не й се искаше да изкарва в печата тази жена пълна глупачка. Проблемът на Холи се криеше не в крайния й безпощаден цинизъм, а в мекото й сърце — от всички същества на земята най-неминуемо се сблъскват с чувството за безсилие и разочарование от живота язвителните циници, чиято истинска същност е пропита с жалостивост.

Журналистката остави писалката — повече нямаше да си прави бележки. Искаше само едно — да се махне от Луиз и от детската площадка и да се завърне в нормалния свят — макар винаги да бе намирала нормалния свят за съвсем мъничко по-неоткачен от тази среща. Само че дължеше на Том Корви поне шейсет до деветдесет минути запис на интервю, достатъчно някой друг репортер да напише материала.

— Луиз — заяви тя, — имайки предвид чутото, смятам, че вие сте най-природната личност, която съм срещала.

Луиз не схвана намека. Приемайки думите като комплимент, вместо като обида, тя озари Холи с усмивка.

— Дърветата са наши сестри — каза тя, разкривайки с готовност друг аспект на философията си — явно вече бе забравила, че човешките същества са въшки, а не дървета. — Би ли отсякла крайниците на сестра си, би ли накълцала най-свирепо плътта й, за да си построиш къща с късовете от нейния труп?