Дин Кунц - Студен огън

Докато вървеше към изхода, Джим се питаше в каква ли субкултура се гмурва чиновникът като захвърли униформата си в края на работния ден и намъкне ежедневните си дрехи. Предполагаше, че младежът съвсем не е обикновен пънкар-моторджия.

Самолетът излетя на юг, а слънцето блестеше безмилостно в прозорците от страната, където седеше Джим. После машината изви на запад, а над океана се насочи на север и вече се виждаше само отражението на слънцето, където пламтящият му диск сякаш превръщаше водата в безкрайна нажежена магма, която извира изпод земната кора.

Джим осъзна, че стиска зъби. Сведе очи към страничните облегалки на седалката, в които ръцете му бяха здраво вкопчени като ноктите на орел в клатушкаща се върлина.

Опита се да се отпусне.

Не се страхуваше от летене. Онова, което го плашеше, беше Портланд… и всевъзможната форма, под която може би там го очакваше смъртта.

Холи Торн се намираше в частно основно училище в западната част на Портланд, за да интервюира една учителка, Луиз Тарвол, продала стихосбирка на известен нюйоркски издател, което не беше малък подвиг във време, когато познанията за поезия на повечето хора се свеждаха до текстовете на поп-песните и на появяващите се от дъжд на вятър римувани телевизионни реклами за храна за кучета и дезодоранти. Имаше само два-три летни курса. С децата на Луиз сега се занимаваше друга учителка, за да могат те с Холи да разговарят.

Седнаха край секвоената маса за пикник, след като Холи провери пейката, за да е сигурна, че по нея няма мръсотия, която да изцапа бялата й памучна рокля. Отляво имаше катерушки, отдясно — люлки. Денят беше приятно топъл и лекият ветрец донасяше приятния аромат на издигащите се наблизо ели.

— Вдъхнете този въздух! — Луиз пое дълбоко дъх, при което копчетата й едва не изхвръкнаха. — Човек спокойно би казал, че се намираме край пет хиляди акра парк, а? Хората не са успели да го замърсят.

Когато Том Корви — редакторът на забавната страница на „Прес“ — й възложи този материал, Холи получи екземпляр от книгата „Шепнещ кипарис и други поеми“. Искаше й се да хареса сборника. Радваше се на чуждите успехи — може би защото самата тя не бе постигнала много в собствената си журналистическа кариера и от време на време имаше нужда да й напомнят, че успехът е нещо постижимо. За съжаление стиховете представляваха безсъдържателна, неприятно сантиментална възхвала на природата и приличаха на безуспешни творения на Робърт Фрост, които след това са минали през ситото на някой редактор от Холмарк, чиято работа е да съчинява захаросани картички за рожден ден.

Въпреки това Холи не възнамеряваше да пише критична статия. През изминалите години се бе запознала с прекалено много репортери, които — дали от завист, от горчивина, или пък от заблудено чувство за нравствено превъзходство — правеха сензации от най-невероятни истории, които изопачаваха и оцветяваха, за да изкарат пълни глупаци хората, за които пишеха. Никога — освен когато не се занимаваше с крайно отвратителни престъпници и политици — не бе успявала да набере достатъчно омраза, за да пише по този начин, което бе една от причините спиралата на кариерата й да я завърти надолу през три важни вестника в три големи града до сегашната й работа в по-неугледната редакция на „Портланд Прес“. Предубедената журналистика бе често по-цветиста от уравновесените репортажи, продаваше повече вестници, коментираше се повече и беше обект на възхита. Но макар Луиз Тарвол бързо да й бе станала по-неприятна дори от лошите си стихове, Холи не можа да набере достатъчно хъс да й тегли теслата.

— Само в пустошта съм жива — далеч от звуците и образите на цивилизацията — където чувам гласовете на природата в дървото, в храста, в езерца самотни и в калта.

„Гласове в калта?“ — помисли си Холи и едва не се разсмя.

Харесваше й видът на Луиз — яка, здрава, жизнерадостна и жива. Беше на тридесет и пет, по-възрастна от Холи с две години, макар да изглеждаше поне с десет по-стара. Гънчиците покрай очите и устата й, дълбоките бръчки, когато се смееше, и приличната й на гьон загоряла кожа издаваха, че води живот на открито. Изрусялата й от слънцето коса беше опъната назад на опашка; тя беше облечена с дънки и синя карирана риза.

— В горската кал има чистота — настояваше Луиз, — с която не може да се сравни и най-изстъргания и стерилен болничен кабинет. — Отметна глава и изложи за миг лице на топлия слънчев водопад. — Чистотата на природата пречиства душата. Всред тази преродена чистота на душата се ражда божествената мараня на великата поезия.