Джейн Остин - Абатството Нортангър

— Убеден съм, че е двадесет и пет мили — каза той. — Съдя по времето, за което ги изминахме. Сега е един и половина, а когато тръгнахме от двора на странноприемницата в Тетбъри, часовникът удари единадесет. Обзалагам се, че няма човек в Англия, който да накара коня ми да се движи с по-малко от десет мили в час, когато е впрегнат. Това прави точно двадесет и пет мили.

— Губи ти се един час — каза Морланд. — Беше десет, когато тръгнахме от Тетбъри.

— Десет часа! Беше единадесет, Бога ми! Преброих всеки удар. Този ваш брат, мис Морланд, ще ме подлуди. Само погледнете коня ми — виждали ли сте някога друго животно, което до такава степен да е създадено да препуска? (Слугата току-що се беше качил на двуколката и я откарваше) Толкова чиста порода! За три часа и половина да вземе само двадесет и три мили — как ли не! Погледнете коня и сама се убедете възможно ли е това.

— Наистина изглежда доста запотен.

— Запотен! Този кон изобщо не усети кога стигнахме „Уолкът Чърч“. Само вижте предницата му, вижте хълбоците му, вижте как се движи — такъв кон не може да изминава по-малко от десет мили в час. Дори да завържете краката му, пак няма да спре. Какво мислите за двуколката ми, мис Морланд? Страшна е, нали? Добре направена — от градски майстори. Купих я едва преди месец. Беше я поръчал един студент от колежа „Крайст Чърч“, мой приятел, много добро същество. Покара я няколко седмици, мисля, колкото да бъде оправдано да се раздели с нея. Точно тогава, по стечение на обстоятелствата, търсех някоя по-лека кола, макар че твърдо бях решил да се сдобия и с двуколка с два коня. Така се получи, че срещнах този приятел миналия семестър на Модлин Бридж, точно когато се връщаше в Оксфорд. „О, Торп, казва той, случайно да ти трябва нещо малко, подобно на това? Колата е отлична, но ми омръзна до смърт“. „Да пукна, казвам, ако аз не съм човекът, който ти трябва. Колко искаш?“ И колко, мислите поиска, мис Морланд?

— Сигурна съм, че няма да позная.

— Вижте, направена е като за двоен впряг — седалка, покрито място за багаж, отделение за саби, странична оградка, пазеща от кал, лампи, сребърна обковка — всичко е налице. Железните части са почти като нови, даже още по-добри. Той поиска петдесет гвинеи. Веднага се съгласих, дадох му парите и кабриолетът бе мой.

— Сигурно сте били прав — каза Катрин, — аз толкова малко разбирам от двуколки, че не мога да преценя дали е било скъпо или евтино.

— Нито едното, нито другото. Смея да кажа, че можех да я получа за по-малко, но мразя да се пазаря, а горкият Фрийман имаше нужда от пари.

— Много добре сте постъпили — отбеляза Катрин, на която казаното направи приятно впечатление.

— О, по дяволите, когато имам средства да се покажа добър към приятел, не обичам да се държа недостойно.

Стигна се до въпроса накъде са се запътили младите дами и, изяснили си намеренията им, господата решиха да ги придружат до Едгарс Билдингс и да поднесат почитанията си на мисис Торп. Джеймс и Изабела вървяха отпред. Младата жена бе толкова доволна от съдбата, с такова желание се стараеше да направи разходката приятна за онзи, който притежаваше двойното достойнство на приятел на брат й и брат на приятелката й, тъй чисти и лишени от кокетство бяха чувствата й, че когато застигнаха и задминаха двамата опасни млади мъже по Милсъм Стрийт, далече от всякакви намерения да привлече вниманието им, тя се обърна да ги погледне само три пъти.

Естествено, Торп вървеше редом с Катрин и след няколко минутно мълчание поднови разговора за двуколката си.

— Да ви кажа все пак, мис Морланд, някои хора биха сметнали, че съм я взел евтино, защото още на следващия ден можех да я продам с десет гвинеи по-скъпо. Джаксън от колежа „Ориел“ ми предлагаше шестдесет гвинеи, Морланд е свидетел.

— Вярно — каза Морланд, чул тези думи, — но забравяш, че в цената той включваше и коня ти.

— Моят кон! По дяволите! Не бих продал коня си и за сто гвинеи! Харесват ли ви откритите кабриолети, мис Морланд?

— О, много! Почти не съм имала възможност да се возя в тях, но ги намирам за изключително добри.

— Радвам се да го чуя. Ще ви извеждам с моя кабриолет на разходка всеки ден.

— Благодаря ви — отвърна Катрин с известно неудобство, защото се съмняваше дали е прилично да приеме такава покана.

— Утре ще ви закарам до Лансдаун Хил.

— Благодаря ви, но конят ви не се ли нуждае от почивка?

— Почивка! Та той днес е изминал едва двадесет и три мили! Глупости! Нищо не изхабява конете повече от почивката, нищо друго не ги съсипва така бързо. Не, докато съм тук, ще карам моя кон да се движи средно по четири часа на ден.