Джейн Остин: Доводите на разума

Сър Уолтър Елиът от Келинч Хол в Съмърсетшир не беше човек, който за собствено удоволствие би чел друга книга освен Хералдиката на баронетите — тя му осигуряваше занимание в миговете, когато го измъчваше безделие, и утеха, когато се чувстваше потиснат. Блажените размисли върху достолепието на предците със синя кръв изпълваха сърцето му с преклонение и дълбока почит, а неприятностите и огорченията в семейния му живот прерастваха съвсем естествено в снизходителност и презрение, докато четеше безкрайния списък на нароилите през последния век поколения. Ако всички останали страници не се окажеха достатъчни да го утешат, той отваряше книгата там, където се разказваше за собствения му род, и всеки път препрочиташе редовете с неотслабващ интерес. Любимият том винаги се отваряше сам на страницата, която съдържаше следното:

Елиът от Келинч Хол

Уолтър Елиът, роден на 1-ви март 1760 год.; на 15-ти юли 1784 год. се оженил за Елизабет, дъщеря на Джеймс Стивънсън — ескуайр от Саут Парк в областта Глостър, от която (починала през 1800 год.) се сдобил с Елизабет — родена на 1-ви юни 1785 год., Ан — ровена на 9-ти август 1787 год., мъртвороден син на 5-ти ноември 1789 год. и Мери, родена на 20-ти ноември 1791 год.

Това бе първоначалният текст, излязъл изпод ръцете на словослагателя, но за собствено сведение и за сведение на рода сър Уолтър бе усъвършенствал текста, като след рождената дата на Мери бе добавил собственоръчно: „Омъжена на 16-ти декември 1810 год. за Чарлз, първороден син на Чарлз Масгроув, ескуайр от Апъркрос в областта Съмърсет“, както и едно акуратно вмъкване на точната дата, когато бе загубил съпругата си.

По-нататък следваха обичайните редове за историята и възхода на стар и уважаван род — как се заселили в Чешир, как за първи път в хералдичната книга на Дъгдейл потомците му биват споменати като рицари в служба на Върховния шериф и представители на общината в три последователни парламента, и как още от времето на Чарлз Втори 1 1 Чарлз Втори (1630–1685) — крал на Англия от 1660 г., от династията Стюарт — Б.пр. след изброяването на всички Мери и Елизабет, за които се изпоженили, се прочули със своята вярност към родината и с достойнството, с което носели титлата „баронет“.

На Елиът бяха посветени две прекрасни страници малък формат, които завършваха с изображение на герба и добавката: „Главна резиденция — Келинч Хол в областта Съмърсет“, а накрая сър Уолтър отново бе увенчал текста собственоръчно със следните думи: „Вероятен наследник — Уилям Уолтър Елиът, ескуайр, правнук на втория сър Уолтър“.

Характерът на сър Уолтър започваше и завършваше със суетата — той бе суетен както по отношение на собствената си особа, така и на тема положение в обществото. На младини беше забележително красив, а и сега, на четиридесет и четири, бе все още много представителен. Едва ли някоя жена можеше да си представи мъж с по-хубава външност или камериерът на някой новобогаташ — по-достойна служба от тази да работи при човек с такова положение в обществото. Над преимуществото да си красив, сър Уолтър поставяше единствено благословеното положение да бъдеш баронет и вечния идол на най-сърдечното му преклонение и почит бе именно самият сър Уолтър, който съчетаваше и двете.

Хубостта и титлата му даваха възможност за свобода на чувствата и той успя да си намери съпруга, чиито достойнства далеч надхвърляха това, което той самият заслужаваше. Лейди Елиът бе прекрасна жена, чувствителна и обичлива и с изключение на онази проява на младежко безумие, в резултат на което бе станала лейди Елиът, тя бе способна на толкова трезва преценка и мъдро поведение, че никога след това съпругът й не съжали за своя избор. Тя го глезеше, скриваше или омекотяваше последствията от поредния му провал. Цели седемнайсет години бе подхранвала неговия авторитет и макар и да не се бе чувствала кой знае колко щастлива, в децата, приятелите и домакинските си грижи бе открила достатъчно смисъл на своя живот — и в мига, когато бог я повика при себе си, на нея не й беше безразлично, че ги напуска. Какво ужасно наследство за една умираща майка е да остави след себе си три дъщери, по-големите от които са на шестнайсет и четиринайсет години — това бе по-скоро обвинение, че поверява възпитанието им и ги оставя във властта на един глупав и самодоволен баща. Все пак тя имаше една много близка приятелка — достойна и здравомислеща жена, която от обич към нея се бе преместила в селцето Келинч. Така лейди Елиът изпитваше облекчение при мисълта, че може да се осланя на нейната мъдрост и доброта и че в нейно лице децата й ще получат възможно най-голяма подкрепа и най-добро възпитание като продължение на онези напътствия и обучение, които в дълбоката си загриженост самата тя се бе помъчила да им осигури.