Джейн Остин - Разум и чувства

Родът Дашууд се бе заселил в Съсекс отдавна. Притежаваше обширни земи, а в средата на имота се намираше имението Норланд Парк, в което бяха живели достопочтено много поколения и заслужено се ползваха с добро име сред местните хора. Последният собственик на имението беше ерген, който доживя до преклонна възраст и в продължение на дълги години бе намерил в лицето на сестра си неизменен другар и човек, който да се грижи за къщата. Ала тя се помина десет години преди него и това предизвика големи промени в дома му — за да се утеши след нейната загуба, той покани при себе си семейството на своя племенник, мистър Хенри Дашууд, който бе законен наследник на имението Норланд и на когото старецът възнамеряваше да остави имотите си. Старият джентълмен изживяваше спокойно дните си в присъствието на племенника, жена му и техните деца. С времето той много се привърза към тях. Мистър и мисис Дашууд следяха с неотклонно внимание за изпълнението на неговите желания, като вършеха това не от пресметливост, а защото бяха добри хора. Те правеха всичко възможно да се чувства спокоен и сигурен, неща, така необходими за човек на неговата възраст, а децата им привнасяха бодрост и жизнерадост в живота му.

От предишния си брак мистър Хенри Дашууд имаше един син, а от сегашния — три дъщери. Синът, сериозен и достолепен млад мъж, бе щедро осигурен чрез майчиното си наследство. То бе значително и според завещанието той трябваше да влезе във владение на половината от сумата след навършване на пълнолетие. Скоро след това се ожени и бракът също допринесе за увеличаване на богатството му. По тези причини наследяването на имението Норланд не бе от такова значение за него, каквото беше за сестрите му, защото ако баща им не наследеше имота, момичетата оставаха почти без доходи. Майка им нямаше нищо, а бащата разполагаше само със седем хиляди лири, тъй като наследството от първата му съпруга бе отредено за техния син, а мистър Дашууд получаваше само пожизнена рента.

Старият джентълмен почина, завещанието му най-после бе оповестено, и както всяко завещание, донесе почти толкова удовлетвореност, колкото и разочарования. Старецът не бе искал да го смятат за несправедлив, нито пък за толкова неблагодарен, че да лиши племенника си от имението, но го бе завещал при такива условия, които наполовина съсипваха стойността на наследството. Мистър Дашууд се нуждаеше от имота не толкова заради самия себе си или за сина си, колкото заради съпругата и дъщерите си — и въпреки това то бе завещано именно на сина му, както и на неговия четиригодишен син — при условия, които лишаваха мистър Дашууд от възможността да осигури най-скъпите си и най-нуждаещи се същества, тъй като не получаваше право на рента от земята, нито пък можеше да продаде част от скъпоценните гори. Всичко беше оставено изцяло на едно дете, което при редките гостувания с родителите си в Норланд Парк дотолкова бе спечелило обичта на своя чичо, и то със съвсем обичайни за две-тригодишно дете неща — неправилно произнесени думички, ревностен стремеж да наложат собствената си воля, множество хитрини и не по-малко врява, че, в крайна сметка, надделяха над дългогодишните грижи и внимание от страна на мисис Дашууд и нейните дъщери. Все пак старецът не бе искал да го смятат за безсърдечен, защото оставяше по хиляда лири на всяко от трите момичета.

Отначало мистър Дашууд бе жестоко разочарован, но бидейки човек жизнерадостен и с лек характер, реши да се осланя на надеждата, че му остават още много години живот, и ако живее икономично, ще може да оставя настрана по нещичко от произведеното в земите и така не след дълго би могъл да оправи положението. Ала наследството, което без друго бе доста оскъдно и бе дошло така трудно при него, остана в негово владение само година. Той не живя много след смъртта на чичо си и всичко, което остави на жена си и дъщерите си, бяха десет хиляди лири — включително сумата от последното завещание на чичото.

Когато се разбра, че е на смъртно легло, отидоха да извикат сина му и с наложената от болестта спешност и категоричност мистър Дашууд му поръча да се грижи за интересите на своята мащеха и на природените си сестри.

Мистър Джон Дашууд не бе надарен с такава сила на чувствата като останалите членове на семейството, но бе впечатлен от заръка с подобен характер и дадена в такъв момент, затова обеща да направи всичко възможно те да се чувстват добре. От това обещание на бащата му олекна, погребаха го и едва тогава мистър Джон Дашууд можеше на спокойствие да размисли какво би било разумно и в неговите възможности да направи за тях.