Джейн Остин: Разум и чувства

— Бога ми — каза мистър Дашууд, — смятам, че си съвсем права. Баща ми положително не е имал нищо повече предвид от това, което казваш. Сега вече го разбирам съвсем ясно и ще изпълня поетото задължение с жестове на помощ и учтивост — точно така, както ти го каза. Когато мащехата ми се премести с готовност ще й предложа услугите си да я настаня там колкото се може по-добре. В този момент ще е удачно да й направя някой дребен подарък — нещо от мебелировката може би.

— Разбира се, — отговори мисис Джон Дашууд. — Но все пак трябва да имаш предвид нещо много важно. Когато родителите ти са се местили в Норланд, въпреки, че са продали мебелите от Станхил, те са задържали сребърните сервизи, порцелана и завивките и всичко това в момента принадлежи на твоята мащеха. Така че още при настаняването си в новата къща тя ще бъде снабдена с всичко необходимо.

— Това несъмнено е много важно и трябва да се съобразим с него. Едно наистина ценно наследство! Въпреки това си мисля, че някои от сервизите ще допълнят доста сполучливо собствените ни прибори.

— Да, порцелановият сервиз за закуска например е много по-красив от всичко, което имаме вкъщи. И си мисля, че ще е прекалено красив за мястото, в което те ще могат да си позволят да живеят. Е, няма що, така да бъде. Баща ти е мислил само за тях. Виж какво ще ти кажа — не му дължиш никаква особена благодарност, нито пък трябва да се съобразяваш с желанията му, защото много добре знаем, че ако имаше тази възможност, той би оставил абсолютно всичко на тях.

Този довод беше неоспорим. Той насочи намеренията на мистър Дашууд към решение, коренно различно от първоначалното и в крайна сметка реши, че би било абсолютно ненужно, ако не и малко неприлично, да прави за вдовицата и децата й нещо повече от жестове на добросъседски отношения — както впрочем бе преценила и собствената му съпруга.

Мисис Дашууд остана в Норланд още няколко месеца — не че не искаше да си отиде, още когато усети, че гледката на всяко познато местенце престана да събужда в гърдите й онези бурни чувства, които бе предизвиквала напоследък. Когато поолекна на душата й, а разумът й започна да възприема и други идеи, освен усилването на мъката чрез меланхолични размисли, тя бе обзета от огромно нетърпение да си тръгне и енергично се залови да търси подходящо жилище в околностите на Норланд — беше невъзможно да се премести далеч от това така обичано място. Тя все не откриваше жилище, което да отговаря на всичките й изисквания за простор и удобство, затова реши да се осланя на практичността на най-голямата си дъщеря, чиято способност за трезва преценка бе отхвърлила вече няколко предложения, които майка й иначе би приела, ала Елинор реши, че въпросните къщи са твърде големи за доходите на семейството.

Мисис Дашууд бе уведомена от съпруга си за тържественото обещание на сина му да се грижи за нея и дъщерите й и тази мисъл й даваше утеха при решаването на материалните проблеми напоследък. Тя не се съмняваше в искреността на даденото обещание, както не се бе съмнявал и господин Дашууд, и се чувстваше удовлетворена, че децата й са осигурени, макар че, що се отнася до нея самата, бе сигурна, че ще живее спокойно и с доход, много по-малък от седем хиляди лири. Госпожа Дашууд ликуваше вътрешно при мисълта за добротата и сърдечността на брат им и се кореше за собствената си несправедливост, че до скоро го бе подозирала в липса на щедрост и добри намерения. Той се отнасяше с такова внимание към дъщерите й и към нея самата, че сега тя започваше да вижда колко присърце взима той тяхното добруване и дълго време вярваше твърдо в щедростта на неговите намерения.

Мисис Дашууд бе започнала да презира снаха си още щом се запозна с нея и колкото повече я опознаваше, толкова повече се засилваше нейното презрение — половингодишното им съжителство в един дом само го затвърди и може би въпреки съображенията за необходимостта от любезност и майчинско отношение, двете жени щяха да приемат за невъзможно продължаването на това съжителство, ако не бе налице едно обстоятелство, което според мисис Дашууд налагаше известна търпимост в интерес на оставането на дъщерите и в Норланд.

Въпросното обстоятелство се основаваше на растящата привързаност между най-голямата й дъщеря и брата на мисис Джон Дашууд — приятен младеж и джентълмен във всяко едно отношение, който дойде в Норланд скоро след пристигането на сестра си и който прекарваше голяма част от времето си в имението.