Джейн Остин - Доводите на разума

— Ако успеем да убедим баща ти в необходимостта от всичко това, — каза лейди Ръсел, като гледаше съставения от нея списък, — ще можем да постигнем действително много. Ако приеме тези предложения, след седем години няма да има никакви дългове. Много се надявам да убедим него и Елизабет, че Келинч Хол сам по себе си притежава достатъчно достойнство и подобни ограничения няма да му се отразят, и като остане верен на своите принципи, Сър Уолтър няма да загуби ни най-малко от авторитета си в очите на честните хора. Той не би направил нищо по-различно от това, което биха сторили и ще сторят много други от първите семейства на Англия. В неговото положение няма нищо необичайно, а често страдаме от мисълта, че не сме като другите, и това се отразява на цялото ни поведение. Трябва да погледнем истината решително и право в очите, защото човек трябва да плаща дълговете си и макар че е необходимо да щадим чувствата на един джентълмен и глава на семейство, какъвто е баща ти, не бива да забравяме и онова, което дължим на доброто му име на честен човек.

Ан искаше баща й да се ръководи именно от подобни съображения и приятелите му да го съветват в тази посока. Тя смяташе за неотменим дълг необходимостта да се разплатят с кредиторите, при това колкото е възможно по-бързо и с най-големите възможни ограничения, без да смята, че семейното достойнство ще пострада. Искаше й се баща й да приеме и да почувства това като свой дълг. Тя ценеше високо умението на лейди Ръсел да въздейства върху него и смяташе, че няма да им е много трудно да го убедят в необходимостта от цялостна, а не частична промяна, когато стане въпрос за суровостта на продиктуваните от собствената й съвест лишения. Познаваше достатъчно добре баща си и сестра си и беше склонна да приеме, че в сравнение със загубата на всички коне, пожертването на двойка от впряга няма да е така болезнено за тях. Останалите й съображения бяха все от този род и стигаха до края на списъка, в който лейди Ръсел бе предложила твърде нежни ограничения.

Не е важно да се знае как бяха приети предложените от Ан строги мерки. Лейди Ръсел не постигна никакъв успех — сър Уолтър не можеше да се примири с тези ограничения, защото просто не би могъл да ги понесе.

— Какво! Да се лиша от всички удобства в живота! Пътувания, Лондон, прислуга, коне, изискана кухня — навсякъде свиване и лишения! Да не мога да се ползвам от благата, полагащи се дори на един обикновен джентълмен! Не, по-скоро веднага бих напуснал Келинч Хол, отколкото да остана тук при такива позорни обстоятелства.

— Да напуснете Келинч Хол! — веднага подхвана идеята мистър Шепърд, който беше силно заинтересован от ограничаването на разходите и дълбоко убеден, че нищо не може да се направи, ако семейството не смени своето местопребиваване. — След като така или иначе предложихте тази идея, не виждам защо да не споделя своето мнение по този въпрос — каза той.

Мистър Шепърд не смяташе, че ако сър Уолтър живее в къща, това съществено ще промени начина му на живот и ще измени на гостоприемството, така характерно за неговия произход. На всяко друго място сър Уолтър ще бъде господар на самия себе си. Сър Уолтър се остави да бъде убеден най-вече с доводите, че би могъл да определя сам как да живее и как да ръководи своето домакинство.

Сър Уолтър склони да напусне Келинч Хол и след неколкодневни колебания и нерешителност бе решен въпросът къде да отиде и бяха изяснени основните очертания на тази важна промяна.

Разполагаха с три възможности — Лондон, Бат или някоя друга къща в селото. На Ан много й се искаше да си останат в провинцията. Предпочиташе да наемат някоя малка къща в околността, където да са близо до лейди Ръсел, недалече от Мери и от удоволствието да виждат понякога горите и ливадите на Келинч. Но и тук съдбата й остана вярна, както винаги и й предложи точно обратното на нейните желания. Ан не обичаше Бат и не смяташе, че той й понася, точно затова й предстоеше да живее именно там.

В началото на сър Уолтър му се искаше да се премести в Лондон, но мистър Шепърд смяташе, че не може да му се има много-много доверие, ако отиде да живее там — затова употреби цялото си красноречие да разубеди баронета и да представи Бат в такава светлина, че да бъде предпочетен пред Лондон. Бат бил много по-спокойно място за изпаднал в подобни затруднения джентълмен, защото там можел да запази мястото си в обществото при сравнително неголеми разходи. Естествено, цялата тежест на доводите в полза на Бат падна върху два основни момента — беше в удобна близост до Келинч, само на петдесетина мили, а лейди Ръсел прекарваше там всяка зима. Така, за огромно удоволствие на лейди Ръсел, която по начало държеше на Бат, сър Уолтър и Елизабет бяха склонни да вярват, че там не биха изгубили нищо от обществената значимост и удоволствията си.