Ф. Уилсън - Проклятието

Кузум бавно закопча яката си. Изражението му беше сериозно.

– Според лекарите дванайсет часа. Вероятно петнайсет.

– Къде да ви намеря?

– Тук. Нали ще се постараете?

Кузум впи тъмнокафявите си очи в Джек.

– Казах, че ще го направя.

Джек тръгна, като се чудеше защо се беше съгласил да помогне на един непознат,

когато Джиа се нуждаеше от него. Пак старата история - Джек мухльото.

По дяволите!

Кузум се върна в болничната стая и премести един стол до леглото. Стисна

съсухрената ръка на болната и се вгледа в нея. Кожата беше хладна, суха и крехка.

Сякаш нямаше плът, а само кости.

Обзе го дълбока тъга.

Погледна жената и видя молбата в очите й.

– Кузум - каза тя на бенгалски с болезнен и немощен глас. - Умирам.

Той знаеше това. И тази мисъл разкъсваше сърцето му.

– Американецът ще ти донесе огърлицата. Казаха ми, че е много добър.

Бъркс бе употребил думите “изключително добър”. Кузум мразеше по принцип

всички британци, но трябваше да признае, че Бъркс не беше глупак.

– Той ще ти я върне - добави Кузум и погали отпуснатата й ръка.

Жената като че ли не го чу и повтори:

– Умирам.

6.

Джек стигна до Десето авеню и зави към центъра. Непрекъснато плъзгаше ръка

към плика в джоба си, за да се увери, че парите са там. Въпросът беше какво да прави с

тях. В такива моменти му се искаше да има банкова сметка. Но банковите служители

изискваха номера на социалната осигуровка.

Джек въздъхна. Това беше един от главните недостатъци да живееш инкогнито.

Нямаш ли социална осигуровка, възпрепятстван си от безброй неща. Не можеш да

получиш постоянна работа, да продаваш и да купуваш имоти, да вземеш заем, да

притежаваш къща и тъй нататък. Списъкът беше дълъг.

Спря пред една полуразрушена сграда. Там беше наел една стаичка - най-малката,

която можа да намери. Не познаваше агента на недвижими имоти, нито някой друг,

свързан с офиса, и възнамеряваше да запази това положение.

Взе асансьора до четвъртия етаж и тръгна по пустия коридор. Кабинетът му беше

номер 412. Мина два пъти покрай вратата, преди да извади ключа и бързо да се вмъкне

вътре.

Винаги миришеше на едно и също - на сухо и прашно. Нямаше мебели. На голия

под имаше пет-шест плика, пуснати под вратата, пишеща машина и жици, свързващи

телефона с контактите на стената.

Джек събра пощата - само сметки, адресирани до Джек Финч, наемател на офиса.

Върна се при вратата. Надникна навън и видя, че две от секретарките на фирмата

за внос на обувки, помещаваща се в дъното на коридора, стоят до асансьора. Изчака,

докато се качиха и хукна надолу по стълбите. Въздъхна с облекчение. Мразеше да идва

тук и рядко го правеше. Не искаше да свързват физиономията му с името Джек

Майстора, но трябваше да плаща сметките, които не желаеше да изпращат в

апартамента му.

Внимаваше много и винаги оставаше в сянка, когато уреждаше нещата. Само

клиентите му го виждаха.

Джек се сля с тълпата и се зарадва на анонимността й. Отправи се на изток по 42-ра

улица и стигна до пощата на ъгъла на Осмо и Девето авеню. Купи бланки за три

пощенски записа - два за незначителните суми за телефон и ток, а третия - за

наемодателя на офиса. Подписа и трите записа с името Джек Финч и ги изпрати. Докато

излизаше от пощата, се замисли дали да не плати и наема за апартамента. Върна се и

взе четвърта бланка, която адресира до хазяина си. Този път се подписа като Джек

Бърджър.

Измина краткото разстояние до Таймс Скуеър пеша. Никога не подминаваше

площада, защото там можеше да види всевъзможни чудаци. Джек обичаше да

наблюдава хората, а на Таймс Скуеър имаше уникално разнообразие.

Тръгна към следващата пресечка, движейки се под всевъзможни филмови реклами

- порнографски, кунг-фу и психотрилъри. Между кината се гушеха входовете на

порнографски магазини и стълбищата към “ателиетата за фотомодели”, танцувалните

зали и разни други подобни заведения, които постоянно бяха на ръба на фалита - или

поне така гласяха надписите на витрините им.

Джек прекоси Бродуей, като мина зад сградата, дала името си на Таймс Скуеър, и

зави по Седмо авеню. Точно в средата на човешкия поток седеше слепец с куче и канче в

ръка. Джек му хвърли няколко монети. Мина покрай кино “Фриско” и видя, че отново

дават любимите му филми - “Дълбоко гърло” и “Дяволът у мис Джоунс”.

В Ню Йорк имаше нещо, което допадаше на Джек. Обичаше неговата разпуснатост,