Ф. Уилсън - Проклятието

– Ами, много е студен. Тръпки ме побиха от него.

– А какво направи, че оня се вкисна? - попита Джек.

– Нищо особено. Ядоса се, че го претърсих ей-така, между другото. Да ти го

изпратя ли или ще се омиташ?

Джек се поколеба дали да не се разкара. И без това може би щеше да откаже на

мистър Бахти. Но вече се бе съгласил да се срещнат, пък и човекът дойде навреме.

– Изпрати ми го и да приключваме.

Хулио показа на мистър Бахти сепарето и се върна на мястото си зад бара.

Бахти тръгна с плавна, плъзгаща се походка, която излъчваше самочувствие и

увереност. Преполови разстоянието и Джек видя, че лявата му ръка е отрязана. Дрехата

му беше скроена без ръкав. Бахти беше висок около метър осемдесет и седем, слаб, но

як. Приблизително петдесетгодишен. Дълъг нос. Добре оформена брада, заострена на

върха. Голяма уста, но тънки устни. Бялото на кафявите му очи блестеше на фона на

мургавото му лице.

Той спря пред сепарето и се вгледа изпитателно в Джек.

2.

Кузум Бахти не хареса бар “Хулио”, където вонеше на печено говеждо и алкохол и

гъмжеше от хора от низшите слоеве. Това беше едно от най-мръсните заведения, които

бе имал нещастието да посети по време на престоя си в този отвратителен град. Беше

убеден, че замърсява кармата си, само като стоеше там.

А онзи обикновен трийсет и пет годишен мъж, който седеше пред него, сигурно не

беше човекът, когото търсеше. Американецът беше съвсем незабележителен, твърде

нормален и незначителен, за да осигурява услугите, за които бяха разказали на Кузум.

Ако беше в родината си Бенгал, положението щеше да е овладяно. Хиляди хора

щяха да претърсват града. Но тук, в Америка, Кузум беше принуден да моли за помощ

един непознат. Догади му се.

– Вие ли сте човекът? - попита той.

– Зависи кого търсите - отговори Джек.

Кузум забеляза, че на американеца му е трудно да отмести поглед от отрязаното

му рамо.

– Търся Джек Майстора.

– Тогава съм аз - рече Джек и разпери ръце.

Кузум промълви недоверчиво:

– Вероятно съм сбъркал.

– Може би - отговори американецът.

Джек изглеждаше умислен и явно не се интересуваше от Кузум и от неговия

проблем.

Бахти се обърна и се накани да си тръгне, но сетне промени решението си.

Той седна срещу Джек Майстора.

– Аз съм Кузум Бахти.

– Джек Нелсън.

Американецът протегна ръка.

Кузум не желаеше да се насили да я стисне, ала не искаше да обижда този човек.

Той му беше необходим.

– Мистър Нелсън...

– Джек, ако обичате.

– Добре... Джек.

Бахти се почувства неловко от тази фамилиарност още при запознаването.

– Извинявайте. Не обичам да ме докосват. Източен предразсъдък.

Джек погледна дали ръката му не е мръсна.

– Не се обиждайте, но...

– Оставете това. Кой ви даде телефонния ми номер?

– Нямаме време... Джек... Настоявам...

– Винаги държа да знам кой изпраща клиентите ми.

– Много добре. Мистър Бъркс от Британската мисия в Обединените нации.

Сутринта Бъркс беше откликнал на обезумялото му обаждане и му бе разказал

колко добре се е справил Джек с един опасен и деликатен за Обединеното кралство

проблем по време на Фолклендската криза.

Джек кимна.

– Познавам го. И вие ли работите в Обединените нации?

Кузум стисна юмрук и се опита да се примири с разпита.

– Да.

– Предполагам, че вие, делегатите от Пакистан, сте доста гъсти с британците.

Кузум имаше чувството, че му удариха плесница. Надигна се от мястото си и викна:

– Не ме обиждайте! Аз не съм от онези мюсюлмани...

После се опомни. Вероятно беше безобидна грешка.

Американците не знаеха основни неща.

– Аз съм от Бенгал. Член съм на индийската делегация. Индус съм. Пакистан, който

по-рано влизаше в територията на Пенджаб, е мюсюлманска държава.

Джек явно не схвана разликата.

– И така, разкажете ми за баба си.

– Разберете - каза той, като разсеяно отпъди една муха, която си бе харесала

лицето му, - че ако се намирах в родината си, щях да реша въпроса по свой начин.

– Къде е пострадалата?

– В болницата “Света Клара” на...

– Знам къде е. Какво се е случило с нея?

– Рано сутринта колата й се повредила. Шофьорът отишъл да търси такси, а тя

направила глупостта да излезе от автомобила. Нападнали я и я пребили. Щеше да е

мъртва, ако не минал полицейски патрул.

– Опасявам се, че непрекъснато стават такива неща.

В очите на американеца проблесна някакво пламъче, което подсказа на Бахти, че