Ф. Уилсън - Проклятието

– Мистър Бахти? Обажда се Джек Майстора...

– Това не е същият глас - прекъсна го мистър Бахти.

Много проницателно, помисли Джек. Гласът, записан на телефонния секретар,

беше на Ейб Гросман.

– Стара лента - каза той.

– Аха. Добре. Трябва да ви видя веднага, мистър Джек. Въпросът е на живот и

смърт.

– Ами, знам ли, мистър Бахти. Аз...

– Не ми отказвайте!

В тона му се долови нова нотка. Явно не беше свикнал да го отрязват. Джек не

обичаше такива хора.

– Не ме разбрахте. Вече съм зает с друг...

– Мистър Джек! Има ли нещо по-важно от живота на една жена? Не може ли

другото да почака? Баба ми беше жестоко пребита по улиците на вашия град. Тя се

нуждае от помощ, каквато аз не мога да й окажа. Ето защо се обърнах към вас.

Джек разбра какво е намислил мистър Бахти - искаше да го предизвика. Това не му

се понрави, но беше свикнал с подобно поведение и реши да го изслуша.

След секунда Бахти вече разказваше.

– Колата й... американски модел... се повредила. И когато тя...

– Запазете това за после - прекъсна го Джек, доволен, че поне в случая го е срязал.

– Елате в болницата. Баба ми е в “Света Клара”...

– Не. Първата ни среща ще бъде там, където аз кажа. С всичките си клиенти се

запознавам на моя територия. Не правя изключения.

– Добре - недоволен отговори Бахти. - Но трябва да се видим много скоро.

Джек му каза адреса на бар “Хулио”, който се намираше на две пресечки от

телефонната кабина, сетне погледна часовника си.

– Сега е десет. Бъдете там точно в десет и трийсет.

– След половин час? Не знам дали ще успея.

Чудесно! Джек обичаше да дава на клиентите си, колкото е възможно по-малко

време да се подготвят за първата им среща.

– В десет и трийсет. Ще чакам десет минути. След това няма да ме намерите.

– Добре. В десет и трийсет - рече мистър Бахти и затвори.

Това обезпокои Джек. Държеше той да затвори пръв.

Тръгна на север по Кълъмбъс Авеню, като вървеше в сянката покрай сградите.

Някои магазини отваряха сега, други работеха от няколко часа.

Бар “Хулио” беше отворен. Там рядко затваряха.

– Джек! - извика Хулио.

Стоеше зад бара. Виждаха се само главата и раменете му.

Не се ръкуваха. Познаваха се твърде добре, за да го правят. Хулио притежаваше

нюх да надушва представителите на властта. Джек полагаше много усилия да ги отбягва.

Начинът му на живот зависеше от това. Пък и професията му беше такава, че много

често ядосваше други хора, за да защити интересите на клиента си.

– За бира или по работа?

– Преди обяд? Ти как мислиш?

Един изпотен стар пияница чу забележката и хвърли на Джек бегъл поглед,

изпълнен с неприязън. Хулио тръгна след Джек към сепаретата в задната част на бара,

като бършеше ръце в престилката си. Ръцете и раменете му бяха мускулести от

ежедневното вдигане на гири и от гимнастиката. Косата му беше къдрава и мазна,

кожата - смугла, а мустакът стоеше като тънка чертичка над горната му устна.

– Колко и кога?

– Един. В десет и трийсет.

Джек седна в последното сепаре, откъдето се виждаше вратата. Задният вход беше

на две крачки.

– Името му е Бахти. Звучи ми пакистанско.

– Ясно. Кафе?

– Да.

Джек се замисли за Джиа. Радваше се, че следобед ще я види. Започна да си

подсвирква през зъби. Хулио се върна с кафеник, чаша и сутрешния “Дейли Нюз” и го

изгледа учудено.

– Как така си в добро настроение?

– Защо не?

– Начумерен си от няколко месеца, човече.

– Лични истории.

Хулио сви рамене и му наля кафе. Джек го пиеше без захар и сметана, когато

чакаше някого. Мразеше първите срещи с клиентите. Винаги съществуваше вероятност

човекът да не е клиент, а някой, който има сметки за уреждане. Стана и провери дали

задната врата е отключена.

Сетне прегледа вестника. Заглавието на първата страница гласеше: “Къде са

бездомниците?” Пресата отделяше голямо внимание на бързото и загадъчно

увеличаване на броя на безследно изчезналите бездомници през последните няколко

месеца.

Мистър Бахти влезе в десет и трийсет и две. Нямаше съмнение, че е той. Носеше

бял тюрбан и морскосиня туника. Тъмната му кожа се сливаше с дрехата.

Хулио мигновено се приближи до него. Размениха няколко думи и Джек забеляза,

че новодошлият се дръпна, когато Хулио се наведе към него. Ядоса се, щом Хулио

театрално сви рамене и тръгна към Джек.

– Чист е - рече барманът, - но е странен.

– Как разбра?