Ф. Уилсън - Проклятието

Този път продавачът вдигна глава и се вторачи в него. Черните му очи гледаха

недоверчиво, сякаш питаха: “Как може да не знаеш?”

– И на кой от езическите ви богове е посветен онзи храм?

Думите му отекнаха в тишината.

– На Кали, Черната богиня - прошепна продавачът на вода.

Аха. Чувал бе това име. Кали беше популярна в областта Бенгал.

– Мислех, че големият й храм е близо до Калкута.

– Кали има много храмове, но нито един не е като Храма сред хълмовете.

– Така ли? И какво му е толкова специалното?

– Ракшасите.

– Какво е това?

Но търговецът наведе глава и не отговори на въпроса му. Сякаш помисли, че вече

е казал твърде много.

Вестфален се надигна и тръгна след религиозния учител. Гледаше как търговците

му дават най-хубавите си стоки, без да мърморят недоволно или да хленчат. Проследи

го почти из целия Баранагар. И навсякъде, откъдето минеха свещеникът и мулетата,

хората се изпокриваха, а отминеше ли, се появяваха отново.

Накрая, когато слънцето слезе ниско на запад, религиозният учител се приближи до

северната порта на града.

На излизане от всеки гарнизонен град проверяваха товарните животни. Фактът, че

в Бенгал нямаше размирици, не беше от значение. Заповедта се отнасяше за всички и

трябваше да се изпълнява.

Вестфален наблюдаваше от около двеста метра. Щеше да изчака, докато

британският часовой започне проверката и тогава щеше да се приближи до портата, все

едно извършваше рутинната си обиколка. Надяваше се да разбере нещо повече за онзи

свещеник и за Храма сред хълмовете.

Индусът спря и започна да говори с английския войник, който небрежно беше

преметнал пушката си на гърба. Разговаряха така, сякаш бяха стари приятели. След

няколко минути свещеникът продължи по пътя си, без да го проверят, но не и преди

Вестфален да забележи, че слага нещо в ръката на часовоя. Стана за секунда. Ако беше

мигнал, нямаше да го види.

Индусът и мулетата бяха отвъд стената и вървяха към хълмовете на северозапад,

когато Вестфален стигна до портата.

– Дай ми пушката си, войнико!

Часовоят отдаде чест, после свали оръжието от рамото си и му го даде, без да

задава въпроси. Вестфален го познаваше. Името му беше Макдугъл - червендалест

младеж, който пиеше и се биеше много като повечето войници от английския полк.

Вестфален командваше гарнизона в Баранагар от три седмици и смяташе момчето за

добър войник.

– Арестуван си за неизпълнение на служебния дълг!

Макдугъл пребледня.

– Сър, аз...

– И за приемане на подкуп!

– Опитах се да му го върна, сър!

Вестфален се изсмя. Този войник го смяташе за сляп и глупав.

– И още как! Също както провери и мулетата!

2

– Старият джайн носеше само провизии за храма, сър. От две години съм тук,

капитане, и той минава всеки месец точно по едно и също време. И винаги носи само

храна.

– Той трябва да бъде проверяван като всички други.

Макдугъл погледна отдалечаващите се мулета.

– Джайнът каза, че не обичали да докосват храната им, сър.

– Колко жалко! И предполагам, че го пусна непроверен, ей-така, от добрина?

Вестфален се ядосваше все повече от дързостта на войника.

– Изпразни джобовете си да видим колко сребро ти даде, за да предадеш

другарите си.

Макдугъл почервеня.

– Никога не съм предавал другарите си, сър!

Вестфален му вярваше, но не можеше да остави въпроса току-така.

– Изпразни джобовете си!

Войникът бръкна в десния си джоб и извади малък грапав камък - прозрачен и

тъмночервен.

Албърт едва сдържа възклицанието си.

– Дай ми го.

Взе го и го вдигна към светлината на залязващото слънце. Виждал бе много

нешлифовани скъпоценни камъни, докато лека - полека превръщаше семейните

ценности в пари, за да засити по-настоятелните си кредитори. Това беше нешлифован

рубин. Малък, но ако се обработеше, щеше да му донесе стотина лири. Ръката му

затрепери. Щом свещеникът даваше такива неща на часовоя като награда, че не

докосва храната за храма...

– Къде е храмът?

– Не знам, сър.

Макдугъл го гледаше нетърпеливо и вероятно търсеше начин да се отърве от

обвинението в неизпълнение на служебния дълг.

–така и не разбрах. Местните хора не знаят и изглежда не искат и да знаят. Говори

се, че Храма сред хълмовете е пълен със скъпоценни камъни, но е пазен от демони.

Вестфален изсумтя. Езически измишльотини. Ала камъкът в ръката му беше