Ф. Уилсън - Проклятието

наложи да ползвам услугите ви. А сега, мисля да се прибирам вкъщи.

– Приятна почивка.

Джек се качи в асансьора, а Кузум се върна в болничната стая. Болногледачката го

посрещна на вратата.

– Тя се съвзема, мистър Бахти! Дишането е по-дълбоко, а кръвното налягане се

повиши!

– Отлично! Имате ли безопасна игла?

Болногледачката го погледна озадачена, но прерови чантата си и му даде. Кузум я

взе и закопча с нея огърлицата, после се обърна към младата жена.

–тази огърлица не бива да се сваля по никакъв повод. Ясно ли е?

Тя кимна плахо.

– Да, сър.

– Ще изляза за малко, но ще бъда тук, в болницата. Ако ви потрябвам, позвънете

ми по пейджъра.

Той взе асансьора до първия етаж и тръгна към отделението за спешни случаи.

Знаеше, че това е най-голямата болница в западната част на Манхатън. Джек каза, че е

наранил ръцете на побойника. Ако същият потърсеше медицинска помощ, щеше да

дойде тук.

Седна в чакалнята, която беше пълна. Най-различни хора влизаха и излизаха от

кабинетите за прегледи. Миризмата и задухът бяха отвратителни, но Кузум смяташе да

почака тук няколко часа. Смътно съзнаваше, че привлича вниманието, но беше свикнал с

това. Еднорък човек, облечен по този начин, скоро придобиваше имунитет към

любопитните погледи на западняците. Те не бяха достойни за интереса му.

След по-малко от половин час влезе един мъж, който мигновено прикова погледа

му. На лявото око имаше превръзка, а двете му ръце бяха подути.

Това беше престъпникът! Нямаше съмнение. Едва се сдържа да не се нахвърли

върху младежа. Постепенно се успокои, докато седеше и гледаше как секретарките на

рецепцията попълваха формулярите. Онзи, който пребива хората, завършва със счупени

ръце. Символичността в тази мисъл му хареса.

Стана и се приближи до човека. Наведе се над гишето уж да попита нещо и

погледна формулярите. “Даниелс, Роналд, 53-та улица № 359”. Кузум се вторачи в

Роналд Даниелс, който отговаряше на въпросите на администраторката и хленчеше от

болка. Когато го попитаха как се е наранил, той каза, че докато сменял гума, крикът се е

хлъзнал, и колата паднала върху него.

Кузум се усмихна, върна се на мястото си и зачака. Роналд Даниелс влезе в

кабинета за прегледи, после в рентгеновото отделение и след това пак в кабинета.

Забави се и когато отново се появи, двете му ръце бяха гипсирани до лактите.

Продължаваше да хленчи от болка.

Бахти се приближи пак до рецепцията и научи, че мистър Даниелс ще прекара

нощта в болницата за наблюдение. Кузум прикри тревогата си. Това щеше да усложни

нещата. Надявал се бе да го причака навън и лично да се справи с него. Но имаше и друг

начин да уреди сметките си с Роналд Даниелс.

Върна се в болничната стая и удивената болногледачка му съобщи още по-добри

новини.

– Тя се справя чудесно! Дори започна да говори! Какъв Дух!

– Благодаря за помощта, мис Уайлс - рече Кузум. - Мисля, че услугите ви вече не са

необходими.

– Но...

– Не се притеснявайте. Ще ви бъде платено за цялата нощна смяна.

Той се приближи до прозореца, взе чантата й и я подаде.

– Свършихте чудесна работа. Благодаря.

Без да обръща внимание на смутените й протести, той я изведе в коридора. Щом

се увери, че тя няма да се върне, Кузум вдигна телефонната слушалка и се обади на

“Информация”.

– Искам да знам в коя стая е пациентът Роналд Даниелс. Току-що го приеха по

спешност.

Последва мълчание, после се чу:

– Роналд Даниелс е в стая 547С, северното крило.

Кузум затвори и се облегна на стола. Чудеше се как да постъпи? Знаеше къде се

намира стаята на персонала. Вероятно там щеше да намери бяла престилка и чехли.

Облечен така и без тюрбана, той можеше да се движи по-свободно из болницата.

Докато размишляваше, Кузум извади стъклено шишенце от джоба си и махна

капачката. Вдъхна познатия мирис на билки, после го затвори.

Мистър Роналд Даниелс изпитваше болка. Беше си получил заслуженото, но то

съвсем не беше достатъчно.

21.

– Помощ!

Рон току-що бе задрямал. Дяволите да го вземат оня дъртак! Всеки път, когато

заспеше, старият пръч започваше да вика.

Какъв късмет! Да го настанят в една стая с още трима. Той натисна с лакът звънеца.

Къде ли е шибаната сестра? Трябваше да му сложи инжекция.

Болката беше като живо същество, което гризеше ръцете му. Единственото му

желание беше да заспи. Ала болката го държеше буден.