Ф. Уилсън - Проклятието

внезапно избухна. Удари с бича дясната ръка на Превръзката и отново се чу изпукване и

вик на болка.

Стенейки, побойникът се свлече на колене, а Джек тръгна към Уест Енд Авеню.

– Да видим сега как ще пребиваш възрастните дами, фукльо.

Черната дупка в душата му започна да се смалява. Без да се обръща, той се

отправи към по-оживените части на града. Огърлицата подрънкваше в ръката му.

Не беше далеч от болницата. Хукна да бяга. Искаше да се отърве от накита,

колкото е възможно по-скоро.

20.

Краят наближаваше.

Кузум бе отпратил болногледачката и стоеше сам до леглото, стискайки

съсухрената ръка на старата жена. Гневът, отчаянието и огорчението се бяха притъпили.

В душата му цареше празнота.

Всичко беше напразно. Целият онзи дълъг живот, прекъснат от миг на насилие.

Някой почука на вратата. Болногледачката показа глава.

– Мистър Бахти?

Той сподави желанието си да й кресне.

– Казах, че не искам да ме безпокоят.

– Знам, но дойде един мъж. Настоя да ви дам това.

Тя протегна ръка.

– Каза, че го очаквате.

Кузум се приближи до вратата. Не можеше да си представи, че...

Нещо висеше на ръката й. Приличаше на... Невероятно!

Той грабна огърлицата от пръстите й.

Истина е! Тя е! Намерил я е! Идваше му да запее от радост пред стреснатата

болногледачка. Но само я избута навън и се втурна към леглото. Закопчалката беше

счупена, затова Кузум уви огърлицата около шията на почти безжизненото тяло.

– Всичко е наред! - прошепна той на родния си език. - Сега вече ще се оправиш!

Излезе в коридора и видя болногледачката.

– Къде е той?

Тя посочи към дъното на коридора.

– До стаята на медицинските сестри. Не трябваше да се качва на този етаж, но

много настояваше.

Как няма да настоява, помисли Кузум.

– Грижи се за нея - каза й той и забърза по коридора.

Намери Джек, който беше облечен в парцаливи джинси и фланелка в неподходящ

цвят. Виждал бе по-издокарани продавачи на пазара в Калкута. Майсторът се беше

облегнал на гишето и спореше с една яка медицинска сестра, която се обърна към

Кузум, като го видя да се приближава.

– Мистър Бахти, на вас е позволено да бъдете на етажа, защото баба ви е в

критично състояние. Но това не означава, че приятелите ви могат да влизат и излизат по

всяко време на денонощието.

Кузум изобщо не я погледна.

– Няма да се бавим. Вършете си работата.

Обърна се към Джек, който изглеждаше изпотен и уморен. Искаше му се да го

прегърне, макар че този човек вероятно миришеше като всички останали тук - на

говеждо. Джек наистина беше изключителен. Слава на Кали, че съществуваха такива

хора - независимо от расата и хранителните им навици.

– Предполагам, че дойдох навреме? - попита Майстора.

– Да. Сега вече тя ще се оправи.

Американецът свъси вежди.

– Огърлицата ли ще я излекува?

– Не, но мисълта, че пак я носи, ще й помогне.

– Предполагам, че желаете да получите остатъка от хонорара си.

Джек кимна.

– Звучи добре.

Бахти измъкна дебел плик от пазвата си и му го подаде. Въпреки че бе изгубил

надежда да види огърлицата отново, Кузум беше задържал парите в себе си, в израз на

доверие към богинята, на която се молеше.

– Бих искал да са повече. Не знам как да ви се отблагодаря. Думите не могат да

изразят колко много...

– Всичко е точно - прекъсна го Джек.

Избликът на Бахти го смути.

Кузум също се изненада от силните си чувства. Не знаеше какво да прави. Беше се

обърнал към един непознат да извърши невъзможното и той успя! Ненавиждаше

емоционалните излияния, но откакто отново видя огърлицата, не можеше да се владее.

– Къде я намерихте?

– Открих човекът, който я беше откраднал и го убедих да ме заведе при нея.

Кузум стисна юмрук и мускулите на гърба му неволно се свиха.

– Убихте ли го, както ви помолих?

Джек поклати глава.

– Не. Но известно време няма да бие възрастни жени. Всъщност, скоро може да се

появи в отделението за спешни случаи, за да лекуват ръцете му. Не се притеснявайте.

Той си получи заслуженото. Погрижих се за това.

Бахти кимна мълчаливо, сдържайки гнева си. Болката не беше достатъчно

наказание. Престъпникът трябваше да заплати с живота си!

– Добре, Джек. Моето семейство и аз сме ви много задължени. Ако се нуждаете от

нещо, кажете ми, и аз ще направя всичко възможно.

– Благодаря - усмихна се Джек и леко се поклони. - Надявам се, че няма да се