Ф. Уилсън - Проклятието

истински. И небрежният начин, по който бе даден на Макдугъл показваше, че там,

откъдето е дошъл, има много други. Макар и с нежелание, той го върна на войника.

Албърт щеше да заложи на по-голяма карта. И за да го направи, трябваше да се

престори, че парите изобщо не го интересуват.

– Е, предполагам, че нищо лошо не е станало. Продай това и си поделете парите. И

то по равно, чу ли?

Войникът изглеждаше готов да припадне от изненада и облекчение, но успя да

отдаде чест.

– Тъй вярно, сър!

Вестфален му хвърли пушката и отмина, съзнавайки, че в очите на Макдугъл той е

най-щедрият командир на света. Желанието му беше всичките му войници да мислят

така. Можеше да ги използва по време на престоя си в Баранагар.

Реши да намери Храма сред хълмовете. Може би там се криеше решението на

финансовите му проблеми.

ТРЕТА ГЛАВА

Манхатън

петък, 3 август 198 -

1.

Джек се събуди малко преди десет сутринта. Чувстваше се изтощен.

Предишната нощ се бе прибрал ликуващ от успеха, но радостта му бързо се

изпари. Беше самотен. Изпи набързо две бири, скри втората половина от хонорара зад

кедровата дъска и си легна. Ала след няколко часа се събуди съвсем безпричинно. Въртя

се един час в леглото и накрая се отказа от опитите да заспи. Догледа “Невестата на

Франкенщайн” и се унесе в неспокойна дрямка.

Стана и се изкъпа, за да се разсъни. За закуска дояде какаовите пасти и отвори

кутия захаросани пуканки. Докато се бръснеше, видя, че термометърът пред прозореца

на спалнята показва трийсет и два градуса - на сянка. Облече тънък панталон и риза с

къси ръкави и седна до телефона. Трябваше да се обади на две места - на Джиа и в

болницата. Реши да остави Джиа за накрая.

Телефонистката от болницата му каза, че телефонът в стаята, която търси, е

прекъснат и мисис Бахти вече не е тяхна пациентка. Сърцето му се сви. По дяволите!

Макар да бе разговарял с възрастната дама само няколко минути, стана му мъчно, че е

умряла. Каква нелепа смърт! Поне успя да й върне огърлицата, преди жената да замине

на оня свят. Помоли телефонистката да го свърже със стаята на медицинските сестри и

след малко чу гласа на Марта.

– Кога почина мисис Бахти? - попита той.

– Доколкото ми е известно, тя не е умирала.

– На друг етаж ли я преместиха?

– Не. Внукът и внучката...

– Внучката ли?

– Няма да ти хареса, Джек - не е русокоса. Както и да е, те дойдоха на

регистрацията, докато се сменяхме сутринта и ни благодариха за грижите към баба им.

Казаха, че отсега - нататък те ще я гледат. После излязоха. И когато отидохме да я видим,

тя не беше там.

Джек отдалечи слушалката от ухото си и се намръщи, сетне попита:

– Но как са я извели? Та тя не можеше да върви.

– Знам ли. Но колежките ми казаха, че едноръкият се държал много странно към

края на смяната и през последните няколко часа не пускал никого при нея.

– Но защо са го оставили да се измъкне?

Неизвестно защо Джек се ядоса. Чувстваше се като загрижен роднина.

– Старицата се нуждаеше от помощ. Не можете да позволявате на който и да било

да ви се меси. Трябваше да извикате охраната и да...

– Успокой се, Джек - прекъсна го Марта. - Аз не бях тогава там.

– Да, вярно. Извинявай. Само че...

– Освен това ми казаха, че снощи болницата приличала на зоологическа градина,

след като един от пациентите избягал през прозореца на петия етаж. Цялата охрана се

стекла там. Много странно! Оня имал гипс и на двете ръце, но въпреки това счупил

прозореца на стаята, слязъл някак долу и изчезнал.

Джек усети, че гръбнакът му неволно се изопва.

– Гипс? На двете ръце?

– Да. Снощи го приели по спешност. Костите му били строшени. Никой не знае как

е слязъл по стената, при това сигурно се е нарязал доста лошо, като е минавал през

стъклото. Но не лежеше долу на тротоара, значи е успял да избяга.

– Но защо през прозореца? Арестуван ли е бил?

– Това е най-странното. Можел е да излезе съвсем спокойно през главния вход.

Всички мислим, че внуците са измъкнали мисис Бахти по време на суматохата.

– Как изглеждаше оня, дето е излязъл през прозореца? Имаше ли превръзка на

лявото око?

Джек затаи дъх, докато чакаше отговора.

– Нямам представа, Джек. Познаваш ли го? Мога да ти кажа името му.

– Благодаря, Марта, но това няма да ми помогне. Няма значение.

Той й каза дочуване, стисна слушалката и се вторачи в пода.