Мирча Елиаде - Младост без младост (Фантастична проза)

Последвах го по пътеката, водеща от брега на Ганг към близката гора.

— Грешна е затова — продължи той, — защото вие придавате качеството „реалност“ на събитията, независимо дали са минали, настоящи или бъдещи. Драги приятелю, в нашия свят нито едно събитие няма своя „реалност“. Всичко, което се случва в този космос, е неистинско, илюзорно! И смъртта на Лила, и скръбта на нейния съпруг, и срещата между вас, живите хора, и техните сенки — всичко това е видение, мираж. А в света на виденията, където нито една вещ, нито едно събитие не притежават някаква устойчивост, нямат и собствено битие, който пожелае, може да стане господар над тези сили, наречени от вас „окултни“, и може да ги владее както си поиска. Естествено, че и той няма да сътвори нищо „съществено“, освен една игра на илюзии.

— Не разбирам — признах смутено аз. — Всички неща в този свят може са илюзорни, но и илюзиите си имат свои закони, които им придават вид на факти.

— Илюзиите се подчиняват на така наречените закони само за оня, който вярва на тези закони — възрази Свами Шивананда. — Но изглежда, че Сурен Бозе не е вярвал на „законите“, управляващи света на илюзиите, и е напълно възможно да не е бил сам в това свое неверие…

Погледнах надолу, не бях убеден в неговите аргументи. Тогава той ме хвана за ръката.

— Нека сега да ви обясня…

В същата секунда ми стана много горещо и дъхът ми почти замря в гърдите. Олюлях се и сигурно щях да падна, ако не ме бе удържала твърдата ръка на Свами Шивананда. Стори ми се, че проникнах в друг свят. Прохладата на хималайската нощ в миг отстъпи място на влажната и топла нощ на юга. Без да разбирам какво става, погледнах със страх наоколо и направо се разтреперих — бях в джунглата! Да, именно в джунглата! И Свами ме водеше бързо със себе си и не казваше нищо. Изведнъж аз разпознах мястото: тлеещите въглени в разхвърляните и изоставени мангали, а зад тях — каменният дом на Ниламвара Даса! Кръвта ми застина в жилите и въпреки съпротивата на моя спътник, издърпах ръката си от неговата и паднах в нозете му.

— Не, не, няма да понеса това, Свами! — извиках отчаяно. — Събудете ме! Моля ви! Втори път няма да мога…

Какво се случи след това, вече не помня. Когато на другия ден се събудих в своята хималайска колиба, слънцето отдавна грееше, а зелените води на вечния Ганг ми се сториха безкрайно добри, невероятно чисти и благи.

1940

Убеден съм, че основният елемент е светият дух.

Колкото повече остарявам, толкова повече оставам с впечатлението, че пътуванията се извършват едновременно във времето и пространството. Един нов пейзаж, една непозната улица, едно събитие, без съмнение притежават своята свежест, своето очарование, но в същото време могат да събудят и безброй спомени и асоциации…

… Споменът за един поглед, разговор, за отдавна забравена мелодия…

Понякога ми се случва да се почувствам „чужд“ на самия себе си и тогава съм много щастлив.

Когато прекосявам географските пространства — познати или непознати — пътувам и във времето, и към миналото, и в собствената си история.

Една вечер по кейовете на Сена, между Шатле и Лувъра, преживях моменти от своето минало. Есента бе тъй дълга и топла, а споменът — неизказано хубав. Струваше ми се, че започвам нов живот, дори Париж ми изглеждаше обновен при тези разходки с Кристина…

Голямото събитие бе откритието, че т.нар. примитивни културипритежават вътрешна последователност и логика в своите метафизични структури.

Преди повече от петдесет години големи учени антрополози като Джеймс Фрейзър („Златната клонка“) считаха, че примитивните общества са неразвити и инфантилни. Според тях всичко било свързано изключително с магията и суеверията…

Очарованието на пътуването се дължи и на безкрайните превъплъщения. Когато вляза в една катедрала, не мога да знам предварително какво ще преживея — дали няма да си спомня нещо от миналото, да чуя стара мелодия или забравен разговор… Като паметниците, книгите за мен са концентрирано време… Спомням си онези утрини през 1925, когато открих „Мистериите“ на Рафаеле Петацони, потъвайки в историята на религиите, а бях само на осемнайсет… Историкът на религиите трябва да изследва връзката между човека и Светия дух, да изследва „хомо религиозус“, т.е. „завършения“, „тоталния“ човек.

За мен историята на религиите открива, разголва тоталния човек в смисъл, че ни позволява да открием духовните му измерения — и това още при най-древните народи. На първо място — това е експериментално изследване върху човешкия вид не като биология или зоология, а като дух.