Габриел Маркес - За любовта и други демони

Габриел Гарсия Маркес

Картахена де Индиас, 1994 г.

Пепеляво куче със звезда на челото се втурна из тесните улички на пазара в първата неделя на декември, преобърна маси с фританги 3 3 Фританга — месо и зеленчуци, изпържени в обилна мазнина. — Б.пр. , разбута индиански сергии и лотарийни тенти и мимоходом ухапа четирима души, които му се изпречиха на пътя. Трима бяха черни роби. Другата беше Сиерва Мария де Тодос лос Анхелес, единствена дъщеря на маркиза на Касалдуеро, която бе дошла с една слугиня мулатка да купят наниз звънчета за празненството по случай дванайсетия й рожден ден.

Имаха указания да не минават отвъд Портал де лос Меркадерес 4 4 Портал де лос Меркадерес — покрит пазар с колони в Картахена де Индиас. — Б.пр. , но слугинята се престраши да отидат до подвижния мост на квартала Хетсемани, привлечена от врявата на негърското пристанище, където разпродаваха доставка роби от Гвинея. От седмица насам корабът на Кадиската компания за негри се очакваше с тревога, защото на борда му избухнала необяснима смъртоносна болест. В опита си да я прикрият, изхвърляли труповете във водата без тежести. Придошлото море ги бе извадило на повърхността и осъмнаха на брега, обезобразени от подуването и със странно моравочервено оцветяване. Корабът остана закотвен в околностите на залива от страх да не плъзне някоя африканска зараза, докато установиха, че е било отравяне с развалени храни.

Тъкмо когато кучето премина през пазара, вече бяха разпродали оцелялата стока, обезценена поради плачевното й здравословно състояние, и се опитваха да покрият загубите с един-единствен улов, който струваше колкото всички, взети заедно. Беше абисинска робиня, седем педи висока, намазана с тръстикова меласа вместо неизменния зехтин, и толкова смущаващо красива, че чак не бе за вярване. Имаше тесен нос, продълговат череп, коси очи, непокътнати зъби и двусмислена осанка на римски гладиатор. Не я жигосаха в заграждението, нито обявиха възрастта и здравословното й състояние, а оставиха красотата й да я продаде сама. Цената, която губернаторът плати за нея, без пазарлъци и в брой, бе теглото й в злато.

Всеки ден се случваше безстопанствените кучета да ухапят някого, докато гонеха котките или се биеха с лешоядите за мършата по улиците, особено във времена на изобилие и струпване на хора, когато Флотата на галеоните минаваше за панаира в Портобело. Четирима-петима ухапани за един ден не бяха болка за умиране и още по-малко с рана като на Сиерва Мария, която едва се забелязваше на левия й глезен. Така че слугинята не се разтревожи. Тя лично направи на момичето мехлем от лимон и сяра и изпра петното кръв от фустите й, и никой не помисли повече за нищо друго, освен за веселбата по случай нейните дванайсет години.

Бернарда Кабрера, майка на момичето и нетитулувана съпруга на маркиза на Касалдуеро, бе взела призори драматична доза очистително: седем зърна антимон с чаша подсладена розова вода. Преди години беше буйна метиска от така наречената кръчмарска аристокрация; съблазнителна, хищна, гуляйджийка и с толкова ненаситен корем, че можеше да задоволи цяла казарма. Но поради прекаляването с медовината и блокчетата шоколад за няколко години се бе заличила от света. Циганските й очи помръкнаха, находчивостта й се стопи, изхождаше кръв и повръщаше жлъч, а някогашното й тяло на сирена подпухна и придоби медния цвят на тридневен труп, и изпускаше гърмящи, зловонни газове, които плашеха мастифите. Почти не излизаше от спалнята си, а дори и тогава ходеше гола, или с копринен халат, без нищо отдолу, който я правеше да изглежда по-гола, отколкото без нищо отгоре.

Бе произвела седем внушителни изпражнения, когато се върна слугинята, придружила Сиерва Мария, и не й каза нищо за ухапването. За сметка на това й разказа за данданията на пристанището около продажбата на робинята. „Ако е толкова красива, колкото казвате, може да е абисинка“, каза Бернарда. Но дори да беше Савската царица, не й се струваше възможно някой да я купи за теглото й в злато.

„Сигурно искате да кажете в златни песо“, каза. „Не“, поясниха й, „толкова злато, колкото тежи негърката.“

„Робиня седем педи висока не тежи по-малко от сто и двайсет либри“, каза Бернарда. „А няма жена, нито бяла, нито черна, която да струва сто и двайсет либри злато, освен ако не сере диаманти.“

Навремето никой не можеше да се мери с нея по хитрост в търговията с роби и знаеше, че щом губернаторът е купил абисинката, не ще да е за нещо толкова възвишено като слугуването в кухнята му. Върху това размишляваше, когато чу първите свирки и празнични гърмежи, и веднага след тях олелията на затворените в клетката мастифи. Излезе в портокаловата градина да види какво става.