Габриел Маркес - За любовта и други демони

Загледа се през прозореца в морето, приспано от следобедната скука, и със свито сърце забеляза, че лястовичките са се завърнали. Бризът още не бе излязъл. Няколко деца се опитваха да убият с камъни заблуден пеликан на един тинест плаж и маркизът го проследи в спасителния му полет, докато се изгуби между блестящите куполи на укрепения град.

Каляската влезе в крепостната част откъм сушата през портата Медия Луна и Абренунсио направлява кочияша до дома си през шумния квартал на занаятчиите. Не беше толкова лесно. Нептуно беше над седемдесет, а освен това нерешителен и късоглед, и беше свикнал конят сам да си намира пътя по улиците, които познаваше по-добре от него. Когато най-сетне уцелиха къщата, Абренунсио се сбогува на вратата с една сентенция на Хораций.

„Не знам латински“, извини се маркизът.

„Не ви и трябва!“, каза Абренунсио. И го каза на латински, естествено.

Маркизът толкова се впечатли, че първата му работа, когато се върна вкъщи, бе да стори най-странното нещо през живота си. Нареди на Нептуно да прибере мъртвия кон от хълма Сан Ласаро и да го погребе в свещена земя, и много рано на другия ден да изпрати на Абренунсио най-добрия кон от конюшнята му.

След краткотрайното облекчение от антимоновото очистително Бернарда си правеше утешителни клизми до три пъти на ден, за да потуши пожара във вътрешностите си, или се киснеше в горещи бани с ароматни сапуни до шест пъти, за да успокои нервите си. По това време вече не й бе останало нищо от годините на младоженка, когато замисляше рисковани търговски операции и ги довеждаше докрай с прозорливостта на ясновидка, такива бяха постиженията й, до злощастния следобед, в който срещна Худас Искариоте и бедата я отнесе.

Попадна на него случайно на панаирджийска арена, докато се бореше с голи ръце, почти без дрехи и без никакви защитни средства, срещу боен бик. Беше толкова красив и дързък, че не можа да го забрави. Дни след това отново го видя на карнавална вечеринка, където бе отишла предрешена като просякиня с маска на лицето, и обградена от своите робини, облечени като маркизи, с колиета и гривни, и обици от скъпоценни камъни и злато. Худас се намираше сред кръг от любопитни и танцуваше с всяка, която му плати, и се наложи да въведат ред, за да укротят копнежите на кандидатките. Бернарда го попита колко струва. Худас й отговори, докато продължаваше да танцува:

„Половин реал.“

Бернарда си свали маската.

„Питам те колко струваш за цял живот“, му каза.

Худас видя, че с открито лице не беше такава просякиня, каквато изглеждаше. Остави партньорката си и се приближи към нея с наперена походка на юнга, за да се види цената му.

„Петстотин златни песо“, каза.

Тя го измери с поглед на обиграна оценителка. Беше огромен, с кожа на тюлен, гъвкава снага, тесен ханш и стройни крака, и с приятни ръце, които не издаваха занаята му. Бернарда пресметна:

„Висок си осем педи.“

„И три палеца“, каза той.

Бернарда го накара да наведе главата си до нейната височина, за да огледа зъбите му, и я замая дъхът на амоняк от мишниците му. Всичките му зъби си бяха по местата, здрави и равни.

„Господарят ти трябва да е луд, ако си мисли, че някой ще те купи на цената на кон“, каза Бернарда.

„Свободен съм и се продавам сам“, отвърна той. И довърши с известно натъртване: „Госпожо.“

„Маркизо“, каза тя.

Той й се поклони толкова галантно, че я остави без дъх, и го купи за половината от неговите претенции. „Само за радост на очите“, както каза. За сметка на това уважи положението му на свободен и времето, необходимо му да продължава с циркаджийския си бик. Настани го в близка до своята стая, която преди беше на коняря, и зачака от първата нощ, гола и с незалостена врата, сигурна, че той ще дойде без покана. Но се наложи две седмици да чака и да не спи спокойно поради изгарящата тялото й страст.

В действителност, веднага щом разбра коя е тя и поогледа къщата отвътре, той възприе дистанцията, подобаваща на роб. Когато обаче Бернарда престана да го чака и си легна с нощница, и сложи резето на вратата, той влезе през прозореца. Събуди я въздухът в стаята, натежал от амонячната миризма на потта му. Усети пръхтенето на минотавър, който я търси пипнешком в тъмнината, зноя на тялото върху нея, ръцете на хищна птица, които сграбчиха нощницата за яката и я раздраха от горе до долу, докато хриптеше в ухото й: „Курво, курво.“ От тази нощ разбра Бернарда, че не иска да прави нищо друго, докато е жива.