Дмитрий Глуховски - Бъдеще

Повечето покриви са превърнати в градини и горички. Живеейки на небето, техните обитатели кокетно тъгуват за земята.

А там, където летящите острови се разтапят в мъглата, мирозданието е обхванато от пръстена на хоризонта. За пръв път виждам тънката линия, отделяща земята от небето. Когато излизаш на открито на долните или средните равнища, перспективата винаги е запълнена и всичко, което се вижда между стволовете на кулите, са други кули, а дори и да се случи така, че между тях да има някаква празнина, в нея не може да се види нищо освен още по-далечни кули.

Наживо хоризонтът не се отличава много от това, което ни показват на стенните екрани. Разбира се, вътре ти винаги знаеш, че пред теб е просто картинка или проекция, че истинският хоризонт е твърде ценен ресурс, че оригиналът е достъпен само за онези, които са способни да си платят за него, а на останалите им стигат и репродукциите върху джобните календарчета.

Загребвам шепа ситен бял пясък. Той е толкова нежен, че ми се иска да го докосна с устни.

- Вие не отговаряте на въпросите ми - прави ми забележка тя.

- Извинявайте. Какво ме попитахте?

Докато тя се крие зад своите наподобяващи очите на водно конче окуляри, няма никаква възможност да определя наистина ли й е интересно моето мнение, или тя просто прилежно ме развлича, както е наредил съпругът й.

Загорелите й колене и оплетените от златни ремъчета високи сандали сияят, отразявайки слънцето. Лакът върху ноктите й е с цвят на слонова кост.

- Как ви се струва при нас?

Имам готов отговор.

Аз също би трябвало да се родя безгрижен безделник в тази райска градина, да приемам слънчевите лъчи като нещо, което ми се полага, да не виждам стени и да не се боя от тях, да живея на воля, да дишам с пълни гърди! А вместо това...

Извършил съм една-единствена грешка - не съм излязъл от правилната майка - и сега трябва да си плащам за това през целия си безкраен живот.

Мълча. Усмихвам се. Умея да се усмихвам.

- При вас тук прилича на огромен пясъчен часовник. - Усмихвам се широко на госпожа Шрайер, докато пресявам белите зрънца и примижавам срещу слънцето, което виси в зенита си, точно над стъкления купол.

- Виждам, че за вас времето все още тече. - Тя навярно гледа струящия между пръстите ми пясък. - За нас то отдавна е спряло.

- О! Дори времето е безсилно пред боговете.

- Вие сте тези, които се наричате Безсмъртните. А аз съм обикновен човек от плът и кръв - възразява тя, без да усети подигравката.

- Но аз имам много по-големи шансове да умра, отколкото вие - отбелязвам.

- Нали вие сам сте си избрали тази работа!

- Грешите - усмихвам се аз. - Може да се каже, че работата избра мен.

- Значи да убивате е вашето призвание?

- Аз не убивам никого.

- А аз дочувам обратното.

- Те правят своя избор сами. Аз винаги следвам правилата. Технически аз, разбира се...

- Колко скучно.

- Скучно?

- Аз си мислех, че сте убиец, а вие сте бюрократ.

Иска ми се да сваля шапката й и да намотая косите й на юмрука си.

- А ето сега ме гледате като убиец. Сигурен ли сте, че винаги следвате правилата?

Тя прегъва единия си крак в коляното, сянката обхваща по-голямо място, фунията се разширява, сега аз съм на самия й край, сърцето се забавя, в гърдите ми има вакуум, ребрата ми всеки момент ще започнат да се чупят отвътре... Как може този разглезен боклук да ми причинява това?

- Правилата премахват отговорността - изричам аз премерено.

- Боите се от отговорност? - Тя вирва брадичка. - Нима все пак ви е жал за онези клетници, които вие...

- Чуйте ме - казвам аз. - На вас сигурно никога не ви е хрумвало, че не всички живеят в същите условия като вас? На вас може би не ви е известно, че четири квадратни метра на човек е норма дори на приличните равнища? А помните ли колко струва литър вода? А един киловат? Обикновените хора от плът и кръв ще отговорят на този въпрос, без да се замислят нито за секунда. И всички те знаят защо водата, енергията и пространството струват толкова. Заради вашите клетници, които, ако ние не ги наглеждаме, окончателно ще разрушат и икономиката, и кулите. Включително и вашата кула от слонова кост.

- Вие сте много красноречив за главорез. Макар че разпознавам във вашето пламенно изложение цели пасажи от речите на съпруга ми. Надявам се не сте забравили, че вашето бъдеще е в неговите ръце? - студено се интересува тя.

- С моята работа свикваш да цениш повече настоящето.

- Е, да... когато всекидневно крадеш бъдещето на другите... Явно се пресищаш с него?