Стивън Кинг - Под купола

Обаче огънят беше като прозрачна завеса. Отвъд нея и през нея Барби виждаше пейзажа на Мейн — още спокоен, без още да реагира, но въпреки това в движение. Блещукане във въздуха над пещ за изгаряне на смет или горящ варел. Изглеждаше, сякаш някой е плиснал бензин върху стъкло на прозорец и го е запалил.

Почти хипнотизиран — поне така се чувстваше — Барби тръгна към мястото, където се беше разбил самолетът.

Първо му хрумна да покрие частите от човешки тела, само че бяха прекалено много. Сега видя друг крак (този беше със зелен крачол от панталон) и женски торс, заклещен сред хвойновите храсти. Можеше да си свали ризата и да я омотае около главата на жената, но след това? В раницата му имаше още две ризи…

Откъм Мортън, следващия град в южна посока, се зададе автомобил. Беше от най-малките джипове и се движеше бързо. Някой или беше чул тътена от падането на самолета, или беше видял огненото зарево. Идваше помощ. Слава богу, идваше помощ! Барби се разкрачи над бялата осева линия и стараейки се да стои по-далеч от огъня, който още валеше от небето, сякаш вода се спускаше по стъкло, размаха ръце над главата си.

Шофьорът натисна клаксона, за да покаже, че го е забелязал, после натисна спирачките и на асфалта остана плътна диря от гумите. Изскочи от малката зелена тойота още преди автомобилът да спре — висок кльощав човек с дълга прошарена коса, спускаща се изпод бейзболната му шапка с емблемата на „Сий Догс“. Затича се към банкета, за да избегне огъня.

— Какво стана? — извика. — Какво, мамка…

После се блъсна в нещо. Силно. Нямаше преграда, но Барби видя как носът на човека се изкриви, когато се счупи. Непознатият отскочи от нищото, от устата, носа и челото му потече кръв. Падна по гръб, но някак си съумя да седне. Впери в Барби очи, замъглени от учудване, а кръвта продължаваше да се стича по работната му риза. Барби също се втренчи в него.

Двете момчета, които ловяха риба край Моста на мира, не вдигнаха очи, когато самолетът прелетя над тях, но Рени младши погледна нагоре. Намираше се на една пряка от тях, на Престил Стрийт, и позна звука. Беше сенеката на Чък Томпсън. Погледна нагоре, видя самолета и веднага наведе глава, защото яркото слънце, надничащо през дърветата, сякаш прободе очите му. Пак това главоболие. Напоследък го мъчеше много често. Понякога болкоуспокояващите помагаха. Друг път, особено през последните три-четири месеца, изобщо не действаха.

Доктор Хаскел му беше казал, че има мигрена. Младши знаеше само, че главоболието го съсипва и че болката се усилва от ярката светлина. Чат-пат се сещаше за мравките, които с Франк Делесепс горяха като деца. Изчакваха ги да изпълзят от мравуняка и с лупа насочваха към тях слънчевите лъчи. В резултат се получаваше мравешко фрикасе. Само че напоследък при зараждането на поредния пристъп на мигрената мозъкът му се превръщаше в мравуняк, а очите му — в две лупи.

Беше на двайсет и една. Наистина ли трябваше да чака, докато стане на около четирийсет и пет, когато според добрия доктор пристъпите на мигрена щяха да секнат?

Може би. Тази сутрин обаче главоболието нямаше да го спре. Виж, ако беше видял на алеята за коли форънъра на Хенри Маккейн или приуса на Ладонна Маккейн, щеше да подвие опашка, да се върне у дома, да изгълта поредното болкоуспокояващо, да спусне щорите в спалнята си и да си легне със студен компрес на челото. Може би щеше да усети как болката намалява при дерайлирането на мигрената, а може би не. Щом гнусните черни паяци се вкопчеха в мозъка му…

Отново погледна нагоре, като този път присви очи срещу омразната светлина, но сенеката я нямаше и дори бръмченето на двигателя, което също го подлудяваше — всякакви звуци го влудяваха, когато го връхлетеше проклетото главоболие — вече затихваше. Чък Томпсън пак обучаваше някой начинаещ дрисльо или дрисла. И макар Младши да нямаше нищо против Чък (всъщност го познаваше само бегло), изведнъж му се прииска курсистът да се прецака яко и да разбие самолета.

По възможност на паркинга пред автокъщата на баща му.

Пореден пристъп на болка прониза като мълния главата му, обаче той се изкачи по стъпалата към къщата на Маккейн. Беше наложително. Нямаше време за отлагане, мамка му. Крайно време беше да даде урок на Анджи.

„Мъничък урок. Не позволявай гневът да надделее.“

Сякаш по поръчка гласът на майка му отговори. Нейният влудяващо безучастен глас: „Открай време Младши е с буен нрав, но вече може да се владее. Нали, Младши?“