Стивън Кинг - Под купола

Инструкторът Чък Томпсън леко докосна лоста за управление и посочи контролното табло:

— Вярвам ти, но стабилизирай машината, Клоди.

— Ох, извинявай.

— Няма страшно. — Той упражняваше тази професия от години и харесваше курсисти като Клодия, а именно онези, изгарящи от желание да научат нещо ново. Вероятно след време тя щеше да накара Анди Сандърс яко да се изръси, защото се влюби в сенеката и си нави на пръста да притежава същия самолет, само че нов. Тоест господин съветникът щеше да се бръкне поне с един милион. Клодия не беше от най-разглезените, но със сигурност си падаше по скъпите неща и съпругът й, този щастливец, явно можеше да задоволява прищевките й.

Чък също харесваше дните като този: прекрасна видимост, никакъв вятър, идеални условия за пилотиране. Въпреки това самолетът леко се разлюля, докато тя се опитваше да го върне в курса.

— Разсейваш се, Клоди. Не така. Насочи машината към шосе 119. И снижи на двеста и седемдесет.

Тя се подчини и сенеката отново се стабилизира. Чък се успокои.

Прелетяха над автокъщата на Джим Рени, после градът остана зад тях. От двете страни на шосето се простираха ниви и се издигаха дървета, чиито листа пламтяха, обагрени в различни цветове. Кръстовидната сянка на сенеката полетя по асфалта, едното тъмно крило мина над човек (който от тази височина изглеждаше колкото мравка) с раница на гърба. Човекът-мравка погледна нагоре и помаха. Чък също му махна, макар да знаеше, че непознатият не може да го види.

— Мама му стара, прекрасен ден! — възкликна Клодия. Инструкторът се засмя.

Оставаха им четирийсет секунди живот.

Мармотът се покатери на банкета на шосе 119 и се упъти към Честърс Мил, въпреки че до градчето оставаха около два километра и дори паркингът на „Коли на старо“ представляваше само редица от слънчеви отблясъци на мястото, където пътят завиваше вляво. Мармотът планираше (доколкото е възможно едно животно да крои планове) да се шмугне в гората много преди да стигне дотам. Засега обаче придвижването по банкета го устройваше. Беше се отдалечил от дупката си повече, отколкото възнамеряваше, но слънцето стопляше гърба му, а миризмите пораждаха в съзнанието му първични образи, заместващи истинските изображения.

Спря и за миг застана на задните си лапи. Зрението му вече не беше като преди, обаче беше достатъчно остро, та той да види човешкото същество, което вървеше в неговата посока, но по другия банкет.

Мармотът реши да продължи още мъничко напред. Понякога човеците оставяха разни хубави неща за похапване.

Беше стар и затлъстял. През годините беше преровил безброй контейнери за смет и познаваше пътя за сметището на Честърс Мил така добре, както трите тунела към дупката си. На сметището винаги се намираха сума вкуснотии. Той продължи да се тътрузи по банкета, без да изпуска от поглед човешкото същество, което вървеше от другата страна на шосето.

Човекът спря. Мармотът разбра, че са го забелязали. Вдясно зърна повалена бреза. Реши да се скрие под нея, да изчака онзи да отмине и да потърси нещо вкусничко за…

Нещо го разполови и мисълта му спря дотук, но краката му продължиха да се движат още малко, преди разкъсаното му тяло да рухне на банкета. Изригна фонтан кръв, вътрешностите на животинчето се изсипаха в прахта, задните му крака ритнаха два пъти, после се изпружиха.

Последната му мисъл преди мрака, който рано или късно спохожда всички — и мармоти, и хора, беше: „Какво стана?“

Всички стрелки на контролното табло замряха.

— Какво става, да му се не види?! — възкликна Клодет Сандърс. Обърна се към Чък. Беше се облещила, но в погледа й не се четеше паника, само изумление. Нямаше време да се паникьоса.

Чък така и не видя контролното табло. Зърна как носът на самолета се смачка, после двете витла се разпаднаха.

Не му остана време да види повече. Не му остана време за нищо. Сенеката се взриви над шосе 119 и върху нивите заваля огън. Заваляха и човешки отломки. Димяща ръка — ръката на Клодет, тупна до разполовения мармот.

Беше 21 октомври.

На Барби му поолекна, след като отмина супермаркета „Фуд Сити“ и остави зад себе си централната част на града. Щом зърна табелата с надпис „НАПУСКАТЕ ЧЕСТЪРС МИЛ. ВЪРНЕТЕ СЕ МНОГО СКОРО“, се почувства още по-добре. Радваше се, че се е махнал от Мил, и то не само защото хубавичко го бяха натупали в проклетото градче. Настроението му се подобри от самия факт, че вече е на път. Поне от две седмици се чувстваше кофти, а като капак дойде побоят на паркинга на „Дипърс“.