Стивън Кинг - Под купола 2

— Абсурд — изрече гласно Ръсти на празната стая. После отиде при Туич, за да му каже, че излиза от болницата за малко.

9.

Туич се съгласи да наглежда Джини и да внимава да не се преумори, обаче искаше нещо в замяна — преди да си тръгне, Ръсти да прегледа Хенриета Клавард, която бе пострадала при мелето в супермаркета.

— Какво ѝ има? — попита Ръсти, опасявайки се от най-лошото. Хенриета бе силна жена и беше в добра форма за възрастта си, ала осемдесет и четирите ѝ години си казваха думата.

— Цитирам какво ми каза самата тя: „Една от онези никаквици Мърсиър ми счупи проклетата опашка.“ Имаше предвид Карла Мърсиър. Която сега е Венциано.

— Добре — измърмори Ръсти и добави: — Градът ни е малък и всички подкрепяме местния отбор. И така ли е?

— Кое да е така, сенсей?

— Счупеното.

— Не знам — вдигна рамене Туич. — Така и не пожела да ми го покаже. Отново ти предавам дословно думите ѝ: „Ще си покажа кюлотките само на професионалист.“

И двамата избухнаха в смях, макар и приглушен.

От другата страна на затворената врата се разнесе хрипкав старчески глас:

— Имам проблем със задника, а не с ушите. Чух ви прекрасно!

Мъжете се засмяха още по-силно. Лицето на Туич изглеждаше по-алено от всякога.

— Ако вашите задници бяха пострадали, мили другарчета, друга песен щяхте да запеете!

Ръсти отвори вратата и влезе в стаята, като продължаваше да се усмихва.

— Съжалявам, госпожо Клавард.

Тя по-скоро стоеше, отколкото седеше, ала — за голямо негово облекчение — също се усмихна.

— Няма нищо — махна с ръка жената. — Все нещо в тая каша трябваше да бъде смешно. Защо да не съм аз? — Тя се замисли. — Пък и аз също крадях заедно с останалите. Навярно си го заслужавам.

10.

Когато Ръсти я прегледа, установи, че задникът на Хенриета всъщност е зле натъртен. Което си бе добра новина, понеже в една счупена опашна кост определено нямаше нищо смешно. Той ѝ даде болкоуспокояващ крем, увери се, че тя разполага с адвил в домашната си аптечка, и изпрати Хенриета да си ходи у дома — накуцваща, но доволна. Докато я гледаше, си каза, че едва ли дама на нейната възраст — и с нейния темперамент — някога се е чувствала по-доволна.

Тъкмо бе решил да предприеме втория си опит за бягство от болницата, когато бе спрян от Хариет Бигълоу на броени метри от вратата, водеща към паркинга. От обаждането на Линда вече бяха минали петнайсет минути.

— Джини ми каза да ви уведомя, че Сами Буши я няма — изчурулика притеснено Хариет.

— Къде може да е отишла? — попита той, ръководен от старото училищно правило, че единственият глупав въпрос е незададеният.

— Никой не знае. Изчезнала е вдън земя.

— Може да е отскочила до „Дивата роза“, за да види дали ще сервират вечеря — предположи. — Надявам се да е така, защото ако се е опитала да измине пеша целия път до дома си, всичките ѝ шевове ще се отворят.

Изражението на Хариет стана още по-разтревожено.

— Значи се опасявате, че може да получи смъртоносен кръвоизлив? Да умреш от загуба на кръв от пупито си… ужас!

Ръсти беше чувал много синоними на „вагина“, ала този беше нов за него.

— Вероятно не, но може да се наложи да се върне тук за доста по-дълъг престой. Как е бебето ѝ?

Хариет изглеждаше потресена. Тя бе интелигентно, съвестно миньонче, което имаше навика да мига уплашено зад дебелите стъкла на очилата си, когато беше притеснена. Беше от момичетата, помисли си Ръсти, които завършваха „summa cum laude“ 2 престижни колежи като „Смит“ или „Васар“, като петнайсетина години по-късно преживяваха нервен срив и започваха да се тъпчат с успокоителни.

— Бебето! Божичко, Литъл Уолтър! — И тя се изстреля като ракета по коридора, преди Ръсти да успее да я спре. Когато се върна при него, на личицето ѝ бе изписано неизразимо облекчение. — Все още е тук. Не е много активен, но май си е такъв по природа.

— Значи тя скоро ще се върне. Каквито и други проблеми да има, обича детето си. Макар и по някакъв доста странен и отнесен начин…

— Моля? — Девойката отново запърха с мигли.

— Няма значение. Ще се върна възможно най-бързо, Хари. Ти гледай да го удържиш, докато ме няма.

— Какво да удържа? — Клепачите ѝ сякаш всеки миг щяха да пламнат.

Ръсти бе изкушен да изръси „да удържиш главата вирната“, но в крайна сметка се въздържа. В нейната терминология онова, което имаше свойството да вирва глава, навярно се наричаше „пупа“. Ето защо каза:

— Гледай да удържиш положението.