Стивън Кинг - Под купола (Том I)

В този момент обаче се обади друга птичка-чуруличка: кола номер едно. И Рандолф си беше размърдал задника. Което означаваше, че работата е много дебела. Дюк вече не смяташе, че ще го потърсят по мобилния, и го затъкна обратно в колана, но тъкмо тогава апаратът иззвъня. Обаждаше се Стейси Могин.

— Стейси? — Той знаеше, че няма нужда да крещи в проклетата машинка — Бренда му го беше казала поне сто пъти, обаче той го правеше по навик. — Какво търсиш в участъка в събота, мамка…

— Не съм там, обаждам се от нас. Питър ме помоли да ти предам, че на шосе 119 е станало голямо мазало. Каза, че… — Тя се поколеба. — Че са се сблъскали самолет и камион за превоз на дървесина.

— Не виждам как може да се случи, но…

Самолет. Господи! Преди около пет минути или малко повече, докато той събираше сухите листа и припяваше на Исусовото радио…

— Самолетът на Чък Томпсън ли? Видях един нов-новеничък пайпър да прелита над нас. При това много ниско.

— Не знам, началство, предавам ти каквото ми каза Питър.

Бренда вече преместваше колата си, за да може той да изкара на заден ход тъмнозеления полицейски автомобил. Беше оставила транзистора до купчинката сухи листа.

— Ей, Стейс, и при вас ли угасна токът?

— Да. И телефоните не работят. Обаждам ти се по мобилния. Май работата е дебела, а?

— Дано не си права. Ще отидеш ли в управлението? Бас държа, че там няма никой и е отключено.

— След пет минути съм там. Обади ми се по радиостанцията.

— Дадено.

Докато Бренда вървеше обратно към къщата, градската сирена се включи — ужасяващ вой, от който Дюк Пъркинс винаги изтръпваше. Все пак той не потегли веднага, а прегърна жена си през кръста. Тя никога не забрави жеста му.

— Не обръщай внимание на сирената, Брени. Настроена е да се включва при всяко спиране на тока. Ще спре след три минути. Най-много четири. Забравих как е програмирана.

— Знам, но пак ми е гадно. Помниш ли, че онзи кретен Анди Сандърс я пусна на единайсети септември? Все едно пилоти-камикадзе щяха да ни нападнат всеки миг.

Дюк кимна.

Анди Сандърс наистина беше кретен. Но беше и председател на общинския съвет — кукла с физиономията на веселяка Мортимър Снърд от „Мъпет Шоу“, седнала на скута на Големия Джим Рени.

— Мила, бързам.

— Знам. — Все пак тя го изпрати до колата. — Какво е станало? Знаеш ли нещо повече?

— Стейси каза, че на шосе 119 са се сблъскали камион и самолет.

Бренда плахо се усмихна:

— Шега е, нали?

— Не и ако двигателят на самолета се е повредил и пилотът се е опитвал да се приземи на шосето — отвърна Дюк.

Усмивката на жена му помръкна и тя притисна юмрук между гърдите си — жест, който Дюк познаваше добре. Седна зад волана и макар че патрулната кола беше сравнително нова, седалката вече се беше поиздънила под тежестта му. Дюк Пъркинс беше тежка категория.

— През почивния ти ден! — възкликна тя. — Голяма гадост!

— Ще им се наложи да ме приемат неглиже — заяви гой и се усмихна. Усмивката му беше служебна. Очертаваше се дълъг и тежък ден. — Остави ми един-два сандвича в хладилника, става ли?

— Само един. Започваш да напълняваш. Дори доктор Хаскел го каза, а той не е от хората, дето говорят празни приказки.

— Добре де, един. — Дюк понечи да потегли на заден ход, но спря. Надвеси се през спуснатото стъкло и жена му се досети, че иска да го целуне. Впи устни в неговите, докато сирената продължаваше да раздира хладния есенен въздух, а той я помилва по шията — ласка, от която винаги я побиваха тръпки и за която напоследък мъжът й рядко се сещаше.

Милувката под лъчите на слънцето: тя никога не я забрави.

Извика нещо, докато колата се отдалечаваше по алеята. Дюк чу само няколко думи. Май беше крайно време да отиде на лекар — наистина започваше да оглушава. В краен случай щеше да си сложи слухово апаратче. Въпреки че тогава Рандолф и Големия Джим със сигурност щяха да изритат одъртяващия му задник.

Удари спирачки и пак се надвеси през стъклото:

— Какво да си пазя?

— Пейсмейкъра! — изкрещя тя и се засмя. Още усещаше как дланта му милва шията й, която до скоро, сякаш до вчера, беше гладка като коприна. Е, може би не до вчера, а до завчера, когато бяха слушали Кей Си и „Съншайн Бенд“ вместо Радиото на Исус.

— Дадено! — извика той и отпраши с автомобила.

Бренда повече не го видя жив.

Били и Уанда Дебек не чуха гърмежите, понеже пътуваха по шосе 117 и се караха. Скандалът започна нелепо със забележката на Уанда, че денят е прекрасен, а Били й се озъби, че имал ужасно главоболие и не разбирал защо изобщо ще ходят на съботния битпазар в Оксфорд Хилс, след като щели да видят обичайните боклуци, преравяни по хиляда пъти. Тя отвърна, че нямало да го мъчи главоболие, ако предишната вечер не бил излочил цели дванайсет бири.