Айн Ранд: Атлас изправи рамене (Трета част: А е А)

— Знам — тихо каза Еди Уилърс.

Кондукторът усети, че обяснението му е по-лошо от липсата на такова: водеше до въпроси, които хората не задаваха в наши дни. Поклати глава и излезе. Еди остана да гледа празния мрак през прозореца. Това беше първият „Комет“, който тръгваше на изток от Сан Франсиско, от много дни насам: беше плодът на измъчените му усилия да възстанови трансконтиненталното обслужване. Не можеше да каже какво са му стрували последните няколко дни или пък какво беше направил, за да спаси терминала в Сан Франсиско от слепия хаос на гражданската война, която хората водеха, без да осъзнават целите си; не можеше да си спомни сделките, които беше направил много пъти с оглед на момента. Знаеше само, че беше получил гаранции за сигурността на терминала от водачите на три различни воюващи фракции, че беше намерил човек за поста управител на терминала, който май не се беше предал напълно, че беше пуснал още един „Комет“ на изток, с най-добрия дизелов двигател и екипаж, които беше успял да намери, и че се беше качил на него, за да се върне в Ню Йорк, без да знае колко ще трае постижението му.

Никога не му се беше налагало да работи толкова усилено; беше свършил работата така съзнателно, както го беше правил винаги; но сега сякаш работеше във вакуум, сякаш енергията му не намираше проводници и потъваше в пясъците на… на някаква пустиня като тази от другата страна на прозореца на „Комет“. Той потръпна: почувства моментна близост със застиналия локомотив на влака.

След малко извика отново кондуктора.

— Как върви? — попита той.

Кондукторът вдигна рамене и поклати глава.

— Изпратете огняря до авариен телефон. Да се обади в централата на района и да ни изпратят най-добрия техник.

— Да, сър.

През прозореца не се виждаше нищо. Еди Уилърс изключи светлината и успя да различи сива пустош, осеяна с черните точки на кактусите, без начало и без край. Запита се как хората изобщо са рискували да я прекосят и на каква цена по времето, когато не е имало влакове. Отвърна глава и включи лампата.

Единствено фактът, че „Комет“ беше в неизправност, му вдъхваше това чувство на настойчиво безпокойство. Влакът беше спрял на чужд коловоз — на линията на „Атлантик Саутърн“ през Аризона, която използваха, без да плащат. Трябваше да се измъкнат оттук, мислеше си, нямаше да се чувства така, щом се върнеха на собствените си релси. Но железопътният възел изведнъж изглеждаше на непреодолимо разстояние: на брега на Мисисипи, при моста на „Тагарт“.

Не, мислеше си, това не е всичко. Трябваше да признае пред себе си какви картини го измъчват с чувство на неудобство, което не можеше нито да разбере, нито да отблъсне; бяха твърде безсмислени за определяне и твърде необясними, за да бъдат просто отхвърлени. Едната беше картината на гара, покрай която бяха минали, без да спират, преди повече от два часа: беше забелязал празния перон и ярко осветените прозорци на малката сграда; светлините идваха от празни стаи; не беше видял и една човешка фигура, нито в сградата, нито по коловозите отвън. Другата картина беше на другата гара, покрай която бяха минали: перонът беше изпълнен от развълнувана тълпа. Сега бяха далеч от светлините и звуците на каквато и да е гара.

Трябваше да измъкне „Комет“ оттук. Питаше се защо го смята за толкова неотложно и защо му се струва толкова жизненоважно да подкара отново влака. Само шепа пътници се друсаха в празните вагони — хората нямаше къде да ходят, нямаха цели, които да достигат. Не заради тях се бореше — не можеше да каже заради кого го прави. Две фрази стояха като отговор в ума му, подтикваха го с неяснотата на молитва и с горещата сила на абсолютното. Едната беше „от океан до океан, завинаги“, другата — „не го изоставяй“.

Кондукторът се върна след час заедно с огняря, чието лице изглеждаше странно мрачно.

— Господин Уилърс — бавно каза огнярят, — централата на района не отговаря.

Еди Уилърс се изправи, умът му отказваше да повярва, но внезапно осъзна, че по някаква необяснима причина тъкмо това е очаквал.

— Това е невъзможно! — възкликна. Огнярят го гледаше, без да мърда. — Аварийният телефон може би е повреден.

— Не, господин Уилърс. Не беше повреден. Линията работеше. Централата на района — не. Искам да кажа, там нямаше никой, който да отговори, или поне никой не си даде труда.

— Но вие знаете, че това е невъзможно!

Огнярят вдигна рамене — беше време, през което хората не мислеха никоя катастрофа за невъзможна. Еди Уилърс скочи на крака.