Вероника Рот: Бунтовници

– Днес пред нас стои неотложен въпрос – започва тя. – Той е: как ние – хора, посветили се на мира – да се държим в тези размирни времена?

Всеки от Миротворците в залата се обръща към своя съсед и започва да говори.

– Как изобщо могат да докарат нещо до край по този начин? – казвам, когато времето за разговори свършва.

– Тях не ги е грижа за ефективността – отвръща Тобиас. – Интересува ги единствено съгласието. Наблюдавай.

На няколко крачки от нас две жени в жълти рокли се надигат от местата си и се присъединяват към трима мъже. Един млад мъж се извръща така, че техният малък кръг да образува по-голям със съседната група. Навсякъде из помещението малките групички започват да се разрастват и разширяват, а гласовете намаляват все повече и повече, докато накрая не остават да звучат само три-четири. Долавям само откъслечни думи от онова, което казват: мир – Безстрашни – Ерудити – скривалище – участие…

– Много странно – обаждам се.

– Според мен е красиво – отвръща той.

Поглеждам го.

– Какво? – засмива се леко той. – Всеки от тях има равен глас в управлението, всеки от тях носи еднаква отговорност с останалите. Това ги прави грижовни, това ги прави сърдечни. Мисля, че е красиво.

– Според мен пък е напълно несъстоятелно – казвам. – Това може да работи при Миротворците, но какво се случва, когато не всички искат да свирят на банджо и да отглеждат семена? Какво става, ако някой извърши ужасно престъпление и проблемът не може да се реши само с приказки?

Той свива рамене.

– Предполагам, че скоро ще разберем.

Най-накрая по един човек от всяка голяма група се надига и тръгва към Йохана, проправяйки си предпазливо път през дебелите корени на голямото дърво. Очаквам да се обърнат към всички нас, но вместо това говорителите образуват кръг заедно с Йохана и продължават тихо обсъждането. Започва да ме обзема чувството, че никога няма да разбера какво си приказват.

– Май няма да ни позволят да спорим с тях, а? – казвам.

– Съмнявам се – отвръща той.

Което напълно ме разбива.

Когато всеки от тях си е казал думичките, те отново сядат и оставят единствено Йохана да стои права в центъра на помещението. Тя се извръща към нас и скръства ръце на гърдите. Къде ще отидем, когато ни наредят да напуснем? Обратно в града ли, където никой не е в безопасност?

– Откакто се помним, нашата каста е в близки отношения с Ерудитите. Нуждаем се едни от други, за да оцелеем и винаги сме си помагали – започва Йохана. – Но в миналото сме имали здрави връзки и с Аскетите и не намираме за редно да отблъснем приятелска ръка, която от толкова време е протегната към нас.

Гласът ѝ е сладък като мед и така се точи – бавно и предпазливо. Отривам потта от челото си с опакото на ръката.

– Смятаме, че единственият начин да запазим отношенията си и с двете касти е като останем безпристрастни наблюдатели и спазваме неутралитет – продължава тя. – Вашето присъствие тук обаче усложнява нещата.

„Ето, започва се“, мисля си.

– Стигнахме до заключението, че при създалите се обстоятелства базата на Миротворците трябва да се превърне в убежище за членовете на всички касти – обявява Йохана. – Първо, на наша територия се забраняват оръжия от всякакъв род. Второ, в случай че възникне сериозен сблъсък – словесен или физически – всички замесени ще бъдат помолени да напуснат. Трето, конфликтът между кастите не бива да се обсъжда дори на четири очи на територията на нашата база. И четвърто, всеки, който пребивава тук, трябва да допринася с труда си за благоденствието на общността. Ще докладваме за нашето решение на Ерудитите, Прямите и Безстрашните възможно най-скоро.

Погледът ѝ се премества от Тобиас и се задържа върху мен.

– Може да останете, при единственото условие да се подчинявате на нашите правила – продължава. – Това е решението ни.

Сещам се за пистолета, който съм скрила под дюшека, за напрежението между мен и Питър, между Тобиас и Маркъс и устата ми пресъхва. Не съм чак толкова добра, че да избегна евентуални сблъсъци.

– Едва ли ще се задържим дълго тук – прошепвам нечуто към Тобиас.

Само преди миг той все още леко се усмихваше. Сега ъгълчетата на устата му са извити в горчива гънка.

– Да, едва ли.

Щом се прибирам в стаята същата вечер, пъхам ръка под дюшека да се уверя, че пистолетът си е още на мястото. Пръстите ми се плъзват по спусъка и гърлото ми се свива, сякаш съм получила алергичен пристъп. Дръпвам ръка и падам на колене край леглото, поемайки си мъчително въздух, докато това усещане отмине.