Вероника Рот: Бунтовници

– Знам къде трябва да отидем – казва.

Превежда ни покрай първата постройка и ни насочва към втората сграда отляво. Всички къщи с изключение на оранжериите са направени от едно и също тъмно небоядисано и необработено дърво. Дочувам смях през отворените прозорци. Контрастът между този смях и тежкия камък, затиснал сърцето ми, е разтърсващ.

Маркъс отваря някаква врата. Липсата на каквито и да е мерки за сигурност щеше да ме стъписа, ако не се намирахме в централата на Миротворците. Те често престъпват чертата между доверчивостта и глупостта.

Единственият звук в сградата е от скърцането на нашите подметки. Вече не чувам Кейлъб да плаче, но той и досега го правеше мълчаливо.

Маркъс спира пред една отворена врата. В стаята седи Йохана Рейес, представител на Миротворците, и гледа втренчено през прозореца. Разпознавам я, защото е трудно да забравиш лицето ѝ, независимо дали си го видял веднъж, или хиляди пъти. Плътната линия на белега, разсичащ едната ѝ страна, започва малко над дясната вежда и стига до горната устна; едното ѝ око е сляпо заради получената някога рана, която е и причина за фъфленето. Само веднъж я чух да говори, но го запомних. Ако не беше този белег, тя щеше да е красива жена.

– Слава богу! – възкликва Йохана, когато вижда Маркъс. Тръгва към него с разтворени обятия. Но вместо да го прегърне, само леко докосва раменете му, сякаш си е спомнила внезапно отвращението на Аскетите дори от най-обикновен физически контакт. – Останалите от вашата група пристигнаха преди няколко часа, но не бяха сигурни дали вие ще успеете – продължава тя. Явно говори за Аскетите, които бяха в скривалището заедно с баща ми и Маркъс. Дори през ум не ми беше минало да се тревожа за тях.

Тя поглежда над рамото на Маркъс, първо към Тобиас и Кейлъб, после към мен и най-накрая към Питър.

– Божичко! – възкликва, когато забелязва избилата кръв по ризата на Питър. – Ще извикам лекар. Мога да ви издействам разрешение да пренощувате, но утре нашата общност ще трябва единодушно да реши този въпрос. А тя… – Йохана спира поглед върху нас двамата с Тобиас – едва ли ще е във възторг от присъствието на Безстрашни в нашия лагер. Сега, разбира се, ще ви помоля да ми предадете оръжието си.

Внезапно ми хрумва: как така е разбрала, че и аз съм от Безстрашните. Все още съм облечена със сивата роба. Робата на баща ми.

В същия миг мирисът на неговото тяло, смес от сапун и пот, се надига и ме удря в носа, изпълва ме цялата с неговото присъствие. Свивам ръце в юмруци толкова силно, че ноктите се врязват в плътта ми. „Не сега. Не сега.“

Тобиас слага длан върху своя пистолет, но когато и аз посягам да измъкна скритото си оръжие, той сграбчва ръката ми и я дръпва. След това вплита пръсти в моите, за да маскира истинската си цел.

Давам си сметка, че е разумно да запазим поне един от двата пистолета. Въпреки това щях да почувствам огромно облекчение, ако бях предала и моя.

– Казвам се Йохана Рейес – представя се тя, протягайки ръка първо към мен, после към Тобиас. Поздравът на Безстрашните. Впечатлена съм, че познава обичаите на нашата каста. Все забравям колко са внимателни Миротворците, докато не се срещна лично стях.

– Това е Т… – започва Маркъс, но Тобиас го прекъсва.

– Името ми е Фор – представя се. – Това са Трис, Кейлъб и Питър.

Само преди няколко дни единствена аз от Безстрашните знаех, че името му е Тобиас. Това бе частица от него, която той ми подари. Сега, извън територията на Безстрашните, си спомням защо крие истинското си име от света. То го свързва с Маркъс.

– Добре дошли в лагера на Миротворците. – Погледът на Йохана спира върху моето лице и тя ми се усмихва престорено. – Позволете ни да се погрижим за вас.

+ + +

Позволяваме им. Медицинска сестра от Миротворците ми дава мехлем – изобретение на Ерудитите за ускорено лечение – за да си намажа рамото, после придружава Питър до болничното отделение да му оправят ръката. Йохана ни повежда към столовата. Там откриваме част от Аскетите, които бяха в скривалището с Кейлъб и баща ми. Сюзън също е тук, както и неколцина от доскорошните ни съседи – те са насядали край дървените маси, дълги почти колкото помещението. Посрещат ни – особено Маркъс – с едва сдържани сълзи и потиснати усмивки.

Вкопчвам се в ръката на Тобиас. Огъвам се под тежестта на хората от кастата на моите родители, на техния живот, на техните сълзи.

Един от Аскетите побутва чаша с димяща течност под носа ми и казва: