Вероника Рот - Бунтовници

„Какво ти става? – поклащам глава. – Я се стегни!“

Точно така се чувствам: сякаш трябва да стегна различните си части, като че са връзки за обувки. Задушавам се, но поне се чувствам силна.

С крайчеца на окото улавям някакво движение и обръщам глава към прозореца, който гледа към ябълковата градина. Там Йохана Рейес и Маркъс Итън крачат рамо до рамо, като поспират само край лехата с подправките, за да си откъснат по няколко листа мента. Изхвръквам от стаята още преди да си дам сметка защо искам да ги проследя.

Тичам покрай стената, за да не ги изпусна. Вече съм на открито и трябва да внимавам повече. Заобикалям оранжерията от далечния край и като виждам Йохана и Маркъс да се изгубват зад една редица овошки, тръгвам крадешком покрай съседната. Дано клоните ме скрият, ако някой от двамата се обърне назад.

– … объркана относно избора на време за начало на атаката – дочувам да казва Йохана. – Дали Джанийн просто е приключила с планирането и е преминала към действие, или някакъв инцидент е провокирал нападението?

Зървам лицето на Маркъс през един раздвоен ствол. Той свива устни и казва само: „Хм“.

– Предполагам, че така и няма да разберем как е станало точно. – Йохана повдига здравата си вежда. – Нали?

– Най-вероятно да.

Йохана хваща ръката на Маркъс и се извръща с лице към него. Замръзвам на място, уплашена да не ме види, но тя гледа право в него. Прикляквам бързо и пропълзявам към едно от дърветата, чийто ствол може да ме прикрие. Кората дращи гърба ми, но аз не помръдвам.

– Ти обаче знаеш – продължава тя. – Известно ти е защо е атакувала точно в този момент. Аз може и да не съм вече от Прямите, но все още разбирам, ако някой премълчава истината.

– Прекаленото любопитство е егоизъм, Йохана.

Ако съм на нейно място, ще му дам да се разбере заради тази забележка, но тя отвръща с любезен тон:

– Моята каста очаква от мен да я съветвам. Ако ти разполагаш с толкова съдбоносно сведение, важно е да го знам, за да го споделя с хората си. Убедена съм, че разбираш това, Маркъс.

– Има си причина да не знаеш всичко, което знам аз. Преди много време на Аскетите беше поверена изключително важна информация – продължава Маркъс. – Джанийн ни атакува, за да я отнеме. Ако действам непредпазливо, тя ще я унищожи. Това е единственото, което мога да ти кажа.

– Но ти сигурно…

– Не – прекъсва я Маркъс. – Тази информация е много по-значима, отколкото изобщо можеш да си представиш. Много от лидерите на този град пожертваха живота си, за да я опазят. Нямам намерение да рискувам точно сега само за да задоволя егоистичното ти любопитство.

Йохана мълчи известно време. Вече е толкова тъмно, че едва виждам по-далече от носа си. Въздухът ухае на пръст и ябълки, а аз се опитвам да не дишам прекалено шумно.

– Съжалявам – обажда се най-накрая Йохана. – Сигурно съм направила нещо, от което си решил, че не може да ми се има вяра.

– Последния път, когато доверих тази информация на представител на една от кастите, това доведе до избиването на всичките ми приятели – отговаря той. – Вече на никого нямам вяра.

Не мога да се удържа и надниквам иззад ствола на дървото. Йохана и Маркъс са така погълнати от разговора, че не забелязват раздвижването. Стоят близо един до друг, но не се докосват. Не съм виждала Маркъс така изтощен, а Йохана – толкова ядосана. После обаче нейното изражение се смекчава и тя пак посяга към ръката на Маркъс. Този път в движението ѝ е загатната и лека милувка.

– Най-важното е да имаме доверие един на друг, ако искаме да запазим мира – казва Йохана. – Затова се надявам да промениш мнението си. Нали знаеш, че винаги съм била твой приятел, Маркъс – дори тогава, когато не ти бяха останали много.

Тя се навежда напред и го целува по бузата, после тръгва към края на овощната градина. Видимо изумен, Маркъс остава на място още няколко секунди, после се отправя към базата.

От разкритията през последния половин час главата ми жужи. Досега си мислех, че Джанийн е атакувала Аскетите, за да спечели надмощие. Оказва се обаче, че ги е нападнала с цел да открадне информация. Информация, известна единствено на тях.

Главата ми престава да бръмчи, когато се сещам за още нещо, казано от Маркъс: „Много от лидерите на този град пожертваха живота си заради нея“. Дали един от тези лидери не е и моят баща?

Трябва да го разбера. Трябва да науча кое е толкова важно, че един Аскет да пожертва живота си за него. А един Ерудит – да извърши убийство.