Вероника Рот: Бунтовници

На скрина забелязвам комплект пособия за шиене. В него има ножици и два цвята конци – червени и жълти.

Чувствам се спокойна, докато разплитам плитката и я разресвам отново. Разделям косата си надве и се уверявам, че пада равно и е добре пригладена. После я отрязвам до линията на челюстта.

Как бих могла да изглеждам по същия начин, когато нея вече я няма и всичко се е променило? Невъзможно.

Гледам, доколкото мога, да режа по права линия, използвайки челюстта си за ориентир. Най-трудно е отзад, където не виждам хубаво, затова правя всичко опипом, стараейки се да стане добре. По пода около мен в полукръг се сипят светлоруси кичури.

Напускам стаята, без да погледна отражението си.

+ + +

Когато малко по-късно Тобиас и Кейлъб пристигат да ме вземат, ме гледат, сякаш съм непозната.

– Отрязала си косата си – казва Кейлъб и веждите му скачат нагоре. Много ерудитско от негова страна да се вкопчи във фактите, когато е под стрес. Косата му е сплескана от страната, на която е спал, а очите му са кървясали.

– Аха – отговарям. – Доста е… горещо за дълга коса.

– Така си е.

Тръгваме заедно по коридора. Дъските скърцат под краката ни. Липсва ми кънтящият звук от моите стъпки из тунелите в лагера на Безстрашните. Липсва ми прохладният въздух в подземията. Но най-много ми липсват страховете от последните седмици, които са нищо в сравнение със страховете сега.

Излизаме от сградата. Въздухът навън ме затиска, сякаш е възглавница, с която ме душат. Лъха на зеленина като от листо, което си стрил между пръстите.

– Всички ли знаят, че си син на Маркъс? – пита Кейлъб. – Поне от Аскетите, искам да кажа.

– Не, доколкото ми е известно – отговаря Тобиас и хвърля бегъл поглед към Кейлъб. – И ще съм ти благодарен, ако не го споменаваш.

– Няма нужда да го споменавам. Всеки, който има очи, може сам да го види. – Кейлъб го поглежда начумерено. – На колко години си, между другото?

– Осемнайсет.

– И мислиш, че не си прекалено възрастен за моята малка сестричка?

Тобиас се изсмива късо.

– Тя не ти е твоята малка .

– Престанете. И двамата – скастрям ги. Пред нас върви тълпа облечени в жълто хора и се насочва към широка ниска постройка, направена изцяло от стъкло. Отразените в нея слънчеви лъчи бодат очите ми като игли. Засланям лицето си с ръка и продължавам да крача напред.

Вратите на сградата са широко отворени. Покрай стените на овалната оранжерия, в коритата на канали и малки басейни никнат растения и дървета. Десетките вентилатори из помещението само раздвижват горещия въздух и аз вече се потя. Но забравям за жегата, когато тълпата отпред оредява и зървам останалата част от помещението.

В центъра се извисява огромно дърво. Клоните се простират сред влажния въздух в парника, а коренището се надига над земята, образувайки гъста плетеница. Забелязвам, че между корените има не пръст, а вода и метални пръчки, които ги удържат на място. Не би трябвало да съм изненадана – животът на Миротворците е посветен на осъществяването на селскостопански подвизи като този тук, подкрепени от технологиите на Ерудитите.

Сред корените стои Йохана Рейес със спусната над обезобразената половина от лицето си коса. От часовете по история на кастите знам, че Миротворците нямат официален лидер – те гласуват по всеки въпрос и почти винаги постигат пълно единодушие. Приличат по-скоро на множество части от един-единствен разум, а Йохана е техният говорител.

Миротворците седят на пода, повечето с кръстосани или сплетени на възел крака, които далечно ми напомнят корените на дърво. Аскетите са разположени в стегнати редици от лявата ми страна. В продължение на няколко секунди обхождам с поглед насъбралите се, преди да си дам сметка какво търся: моите родители.

Преглъщам мъчително и се опитвам да забравя. Тобиас леко ме докосва по гърба и ме побутва към дъното на помещението, зад Аскетите. Преди да седнем, опира устни до ухото ми и прошепва:

– Косата ти ми харесва така.

Успявам да му се усмихна леко и когато сядаме, се облягам на него, опряла плътно ръка до неговата.

Йохана вдига двете си ръце и свежда глава. Още преди да съм си поела дъх, разговорите в залата утихват. Миротворците около мен седят в пълно мълчание, някои са със затворени очи, устните на други нашепват думи, които не долавям, трети са вперили поглед някъде далече напред.

Секундите се точат мъчително. Когато най-накрая Йохана вдига глава, аз вече съм на предела на търпението.