Вероника Рот - Бунтовници

– Изпий това. Ще ти помогне да спиш, както помогна и на другите. Без сънища.

Течността е розово-червена като ягода. Грабвам чашата и я изпивам на един дъх. За няколко секунди нейната топлина раздвижва вътрешностите ми и сякаш отново мога да изпитвам нещо. Докато пресушавам и последните капки, започвам постепенно да се отпускам. Някой ме отвежда по коридора до стая с легло. Това е всичко.

Отварям очи ужасена, вкопчила ръце в завивките. Но се оказва, че не тичам по улиците на града, нито из коридорите на централата на Безстрашните. Лежа в легло в базата на Миротворците, а миризмата на дървени стърготини изпълва въздуха.

Раздвижвам се и изкривявам лице, когато нещо се забива в гърба ми. Посягам отдолу и пръстите ми попадат на пистолета.

За миг отново виждам Уил да стои пред мен, двамата сме насочили пистолети един срещу друг – „Ръката, можех да го прострелям в ръката, защо не го направих, защо?“ – и едва не изкрещявам името му.

После образът изчезва.

Ставам от леглото, вдигам дюшека с една ръка и го подпирам с коляно. После пъхам пистолета отдолу и отново го пускам. Главата ми се избистря в мига, щом оръжието вече не е пред очите ми и не усещам допира му до кожата си.

Сега, когато адреналинът от вчера го няма и приспивателното вече не действа, острата болка в простреляното рамо се усилва. Облечена съм с дрехите от снощи. Крайчецът на хард диска се подава изпод възглавницата, където го пъхнах малко преди да заспя. В него са базата данни на симулацията, която контролира Безстрашните и запис на деянията на Ерудитите. Струва ми се толкова съдбоносно важен, че дори не смея да го докосна. Но въпреки това не мога да го оставя тук. Затова го сграбчвам и го пъхам между скрина и стената. Сигурно е по-добре напълно да го унищожа, но той съдържа единствения запис от смъртта на родителите ми, затова решавам да го скрия.

Някой чука на вратата. Присядам на ръба на леглото и се опитвам да пригладя косата си.

– Влез – казвам.

Вратата се отваря и Тобиас пристъпва с единия крак вътре, вратата разделя тялото му надве. Носи същите джинси от вчера, но сега вместо със старата черна тениска е с тъмночервена, вероятно заета от Миротворците. Този цвят е необичаен за него, твърде наситен. Когато опира глава върху рамката на вратата обаче, забелязвам, че от него синьото на очите му става по-ярко.

– Миротворците се събират след половин час. – Той повдига вежди и добавя с мелодраматичен тон. – За да решат съдбата ни.

Поклащам глава.

– Не съм допускала, че някога съдбата ми ще е в ръцете на група Миротворци.

– Аз също. А, нося ти нещо. – Той отваря капачката на малко шишенце и ми подава капкомер, пълен с прозрачна течност. – Болкоуспокояващо. Взимай по един пълен капкомер на всеки шест часа.

– Благодаря. – Изцеждам лекарството в гърлото си. То има вкус на престоял лимон.

Той пъха пръст в една от гайките на джинсите си и продължава:

– Как си, Беатрис?

– Добре ли чух – току-що ме нарече Беатрис?

– Реших да изпробвам как звучи. – Той се усмихва. – Зле ли беше?

– Става само за специални случаи. Като Изборната церемония или Деня на посвещаването… – Млъквам. За малко да изтърся имената на още няколко празника, но тях само Аскетите ги честват. Предполагам, че Безстрашните си имат свои празници, но не знам кои са те. А и самата мисъл точно в този момент да празнуваме нещо ми се вижда толкова нелепа, че се отказвам да продължа.

– Дадено. – Усмивката му угасва. – Как си, Трис?

На фона на всичко преживяно това е съвсем нормален въпрос. Аз обаче заставам нащрек, притеснена, че някак е успял да надзърне в главата ми. Още не съм му разказала за Уил. Не исках да премълчавам, но не знам какво точно да кажа. Само при мисълта да го произнеса гласно така натежавам, че има опасност да се продъня през дървения под.

– Аз… – Кимам с глава няколко пъти. – Не знам, Фор. Будна съм. Аз… – Продължавам да клатя глава. Той прокарва длан по бузата ми, единият му пръст се намества зад ухото. После навежда глава и ме целува, от което ме обливат горещи вълни. Прегръщам го и оставам така колкото се може по-дълго. Когато ме докосва, празнината, настанила се в гърдите и стомаха ми, се смалява.

Не е необходимо да му разказвам. Вместо това ще се опитам да забравя – той ще ми помогне да забравя.

– Знам какво е – проговаря той. – Съжалявам. Изобщо не трябваше да те питам.

Известно време единственото, което се върти в главата ми, е: „Как изобщо е възможно да знаеш какво е?“. Но нещо в неговото изражение ме подсеща, че той знае какво е да загубиш близък. Загубил е майка си още съвсем малък. Не помня как беше починала, а само, че ходихме на погребението ѝ.