Йен Макдональд - Беглец по равнините

— Тате! — извика Еверет.

От колата излязоха трима мъже. Носеха дълги тъмни палта. Еверет видя как Теджендра се канеше да им изкрещи. Мъжете действаха много бързо и много уверено. Единият изви зад гърба дясната ръка на баща му, а вторият го хвърли като пакет на задната седалка. Третият вдигна падналото колело, отвори багажника и го метна вътре. Вратите се затръшнаха и колата отново се присъедини към уличното движение. Много бързо и много уверено. Еверет стоеше поразен, все така вдигнал ръка, за да помаха. Не беше сигурен дали може да вярва на очите си. Черната кола ускори към него. Еверет отстъпи под колонадата по фронтона на ИСИ. Светещите стикове, глупавите светещи стикове — бяха като морски фарове. Еверет извади телефона си. Колата го подмина стремително. Теджендра беше кръпка флуоресцентно жълто зад тъмните прозорци. Еверет пристъпи навън и снима веднъж, втори, трети, четвърти път. Не престана да снима, докато черната кола не изчезна в трафика, завивайки покрай мемориала „Виктория“.

Нещо. Трябваше да направи нещо. Но Еверет не можеше да помръдне. Сигурно такова беше чувството, когато изпаднеш в шок. Посттравматичен стрес. Можеше да направи толкова много неща. Представи си как хуква на пълен спринт нагоре по дъждовния „Мол“ в преследване на черната кола в задръстването. Никога нямаше да я настигне. Имаха твърде голяма преднина. Градът беше прекалено голям. Не можеше да бяга толкова надалеч, толкова дълго, толкова бързо. Може би трябваше да хване такси, да каже на шофьора да следва онази кола. Веднъж Теджендра му беше споменал, че всеки таксиметров шофьор си мечтае да чуе тези думи. Дори и да успееше да проследи черната кола през лондонския трафик, какво си мислеше, че може да направи срещу трима едри мъже, които бяха вдигнали баща му като котенце? Такива работи се случваха само по комиксите. Нямаше супергерои. Можеше да попита хората — свити под чадърите си с вдигнати яки, пристигащи за публичната лекция по въпросите на нанотехнологията: Видяхте ли това? Видяхте ли? Можеше да попита персонала на входа — с идеално изгладени ризи. Бяха прекалено заети да посрещат и поздравяват. Едва ли бяха видели нещо. И дори да бяха, какво можеха да сторят? Толкова много грешни начини за действие, но кой беше правилният, единственият правилен начин, по който можеше да постъпи? В края на краищата оставаше само едно. Натисна три пъти деветката на телефона си.

— Ало? Полицията? Казвам се Еверет Синг. Намирам се пред ИСИ, откъм „Мол“. Току-що отвлякоха баща ми.

Полицейското управление миришеше. Бяха освежили интериора и миризмата на индустриална, силно устойчива алкидна боя бе проникнала навсякъде — от гишето на приемната до стаята за разпити. Еверет щеше да усеща тази миризма с дни. Главата му вече се замайваше от нея. Но пък можеше и да се дължи на лошото луминесцентно осветление, на прекалено горещия радиатор, на климатичната инсталация, изсушаваща смъртоносно въздуха, и на стола, който прерязваше свивките на коленете му и нарушаваше кръвообращението — краката му вече бяха започнали да изтръпват като набодени с хиляди иглички: всяко едно от десетината неща в един полицейски участък, за които работещите там и не помисляха, че могат да притеснят обикновените хора.

— Може ли малко вода?

— Разбира се, Еверет.

Имаше двама полицаи, мъж и жена. Жената беше полицейски семеен съветник и говореше само тя. Предполагаше се, че трябва да е приятелски настроена, съпричастна, незаплашителна. Еверет бе предположил, че може би е около трийсетте; малко пълничка, с прекалено силно изпъната изрусена коса, от което лицето ѝ изглеждаше голямо. Прилича на комик, играещ ролята на полицайка , помисли си той. Беше казала името си на Еверет, но не го биваше в запомнянето на имена. Лиа, Лиан, Лиона, нещо подобно. Полицаите не трябваше да се представят с малките си имена.

Мъжът, който си водеше бележки, беше пълна противоположност на Лиа-Лиан-Лиона. С хлътнали бузи и мустаци, каквито носеха из полицейските сериали от седемдесетте — онези, които Теджендра обичаше да гледа по канал „Дейв“. Изглеждаше уморен, сякаш нищо вече не можеше да го изненада истински, но се налага винаги да бъде готов за хипотетичния момент, когато светът ще го изправи пред нещо ново и трудно. Детектив-сержант Милиган — на Еверет му се беше понравило. На молбата му отговори Лиа-Лиан-Лиона, но Мустака Милиган беше станал да му донесе вода от хладилника в ъгъла на помещението.