Йен Макдональд - Беглец по равнините

— Мразя те, Еверет Синг — каза Райън в съблекалнята, след като се бяха спасили от суграшицата на терена. Току-що беше излязъл изпод душа и въртеше ъгълчето на кърпата в ухото си.

— Не можеш да ме биеш — отговори Еверет, като опитваше да не гледа към зачервения и освежен от топлата вода Райън. — Кунгфуто ми е твърде добро. Всеки път вдигаш глава по особен начин, за да огледаш позициите на играчите, а после се навеждаш назад точно преди да шутираш. Без изключение. Всеки. Път. Така те предугаждам.

— Ами ако не го правех?

— Ще започнеш да правиш нещо друго, което ще забележа. Познавам те добре, Райън.

Райън Спинети беше най-способният нападател на отбор „Златен“, но през двете години, откакто Еверет бе започнал да играе за отбор „Червен“, така и не успяваше да го преодолее с топката. Освен това Райън бе най-старият, най-близък и най-добър приятел на Еверет. Футболни врагове, другари завинаги. Отбор „Златен“. Отбор „Червен“. Отбор „Небесносин“. Отбор „Люляков“. Що за име на отбор беше „Люляков“? Еверет подозираше, че производителят на спортни екипи, отговорен за фланелките на играчите, бе разполагал с цял склад залежаващ люляков плат. Глупави имена за фалшиви отбори в измислено състезание без какъвто и да е смисъл, ако ставаше дума за важните неща в истинските състезания. Неща като място в историята или като традицията, или верността към отбора. Нещата, които те караха да крещиш в събота на „Уайт Харт Лейн“.

Момчешката съблекалня съскаше от звука на дезодоранти „Линкс“. Еверет отказваше да взема душ в присъствието на други хора. Домът му беше само на петнайсет минути пеша по алеята, известна като „Кучешка наслада“, а след това през засенченото от дървета, мрачно спокойствие на гробищния парк „Абни“. Обикновено си обличаше блейзър, а в това време и шушляковата грейка върху вратарския екип, след което изтрополяваше с бутонките до вкъщи за един бърз душ и малко детметъл на водоустойчивия си MP3 плеър. Луксът. Уединението. Само Еверет и водопадът от гореща вода. Можеше да прекара дълго време, откъснат от останалата част от света, сред топлината и звука на течаща вода. Лора го питаше какво прави там вътре. Отговорът беше — нищо. Всичко. Мислеше. Не мислеше. Позволяваше на идеите да възникват.

— Доскоро. — Еверет винаги излизаше пръв от съблекалнята.

— Ей! Еверет! — повика го Аббас, докато Еверет се отправяше към вратата. — Какво, още някой четвъртък следобед с Буцата?

Буцата — мисис Пакъм — беше училищният съветник. През последните три месеца, след раздялата на родителите му, Еверет бе прекарвал в кабинета ѝ всеки последен учебен час в четвъртък следобед. Поне се спасяваше от часа по вероучение.

— Просто ще трябва да измисля какви нови лъжи да ѝ наговоря.

Надеждата му, че изчезването на Теджендра може да остане в тайна от държавното училище „Борн Грийн“, се бе оказала неоправдана. Фейсбук, Туитър, текстови съобщения; всички бяха научили още преди Еверет да се повлече същата сутрин по Кучешката наслада. Учениците от десети клас не си бяха позволили да го подкачат и да се шегуват с него, да измислят смешки, че баща му е избягал с друга жена или с друг мъж. Еверет никога нямаше да стане част от готините деца, от спортистите или племената на аутсайдерите, но всички бяха забелязали мрачния гняв, който можеше да избухне от него, ако бъде провокиран. Не го посрещаха с отворени обятия, но го уважаваха. Никой не тормозеше Еверет Синг просто така.

Телефонът му сигнализира за получено текстово съобщение точно когато завиваше от Кучешката наслада и поемаше по извитата алея в гробищния парк. МУЗ ЕСТ ИСТ. ЩОМ МОЖЕШ. Той затича. Дъждът се стичаше от лицата на викторианските надгробни плочи.

Наречете го автоматично разпознаване на образи. Наречете го инстинкт на вратаря. Наречете го странно квантово нещо. Наречете го предусещане за реното „Меган“ — начина, по който се появи и тръгна по-бавно нагоре по Ректъри Роуд; начина, по който жената зад волана и мъжът до нея бяха малко по-добре облечени, седяха малко по-изправени; начина, по който и двамата го погледнаха за част от секундата по-дълго, докато отминаваха него и спирката на автобус №73. Наречете го навика да се оглеждаш за съмнителни коли. Реното зави по „Гибсън Гардънс“. Еверет продължи да го наблюдава. Затаи дъх, когато предницата на колата се подаде иззад един микробус, паркиран на двойната жълта линия на ъгъла. Беше завила на страничната уличка. Колата тръгна по Нортуолд Роуд. Нямаше грешка. Търсеше него. Не се притесняваха да действат пред очите на всички. Реното се намираше в потока от бавен трафик. Спря на светофара, докато едно момиче се опитваше да преведе десет малки кученца на десет различни по дължина каишки през Нортуолд Роуд до зеленото пространство на малкия парк от другата страна. Еверет не изпускаше реното с крайчето на окото си. Мъжът на седалката до шофьора беше скинхед с изострени скули. Костюмът не му стоеше добре. Жената беше младолика, но със стари, тъмни очи. По раменете ѝ се сипеха руси къдрици. Приличаше на рокзвезда. Носеше ръкавици, с които потупваше по волана, докато изчакваше момичето в дъждобран с логото на Хотел за кучета „Малки немилници“ да разплете тичащите във всички посоки животни. Светофарът превключи. Реното продължи плавно нататък. Къде беше този автобус? №73 винаги закъсняваше по това време на следобеда. Шофьорът просто си седеше на крайната спирка и се забавляваше със судоку. Еверет го виждаше съвсем ясно през малкия триъгълник открито пространство на парка Стоук Нюингтън Комън.